Третата неделя на Поста е посветена на Христовия Кръст. Както при празнуването на Въздвижение, в центъра на храма се изнася изображение на разпятието. Смисълът на този обичай е да напомни на хората за спасителния дар на Христовото изкупление. Оставен сам на себе си, човекът не е в състояние да победи греха; той има нужда от сила, която да вдъхне живот на умъртвената му душа.
Със своя разум и съвест човекът сам стига до признаване на своята греховност, осъжда природата си, но това отрицание не отива по-далече от мисълта и затова се оказва лъжовно, тъй като мисълта, която осъжда действителността без да може да я отмени, е безсилна, слаба, невярна на себе си и в този смисъл – лъжовна.
А за да изменим, действително да изправим греховната си природа, в нас трябва да се открие някакво друго, действително и затова способно да действа начало на някакъв друг живот, който е свръх поразената ни от греха сегашна природа. Човекът не може сам от нищото да постави началото на този нов по-добър живот; то трябва да съществува независимо от нашата воля, а ние трябва да придобием този нов живот. Да го придобием от Този, Който е по-висок и по-добър от света…
КРЪСТЪТ
Пилат, римският прокуратор, при когото завели арестувания, бичуван и заплюван Христос, заявил: „Аз не намирам никаква вина у Този Човек“. Но това твърдение още по-силно предизвикало тълпата. Тя закрещяла: Разпни Го! Разпни Го!
Христовият Кръст е един постоянен въпрос, обърнат към дълбините на съзнанието ни: защо доброто предизвиква съпротива и ненавист? Защо в света то винаги е разпъвано?
Обикновено избягваме отговора на този въпрос, възлагайки вината на някой друг: ако ние, ако аз бях там в тази страшна нощ, не бих постъпил така, както са постъпили всички останали. Но някъде дълбоко в съвестта си знаем, че истината е друга. Знаем, че Христос не е бил измъчван, разпъван и ненавиждан от някакви изверги, необикновени хора, обхванати от някакво изключително зло. Това са били хора „като всички“ други. Пилат даже се опитал да защити Иисус, да убеди тълпата; той предложил на тълпата да освободи Христос заради празника. После си измил ръцете пред очите на всички, за да покаже по този начин, че не е съгласен с това убийство. С няколко щрихи Евангелието рисува образа на този беден Пилат – неговата уплаха, неговата чиновническа съвест, страхливия му отказ да постъпи според съвестта си.
Но нима нещо подобно не се случва и в нашия живот, в живота на хората около нас? Не е ли това най-обикновената, най-типичната от всички истории? Не живее ли Пилат във всеки от нас по всяко време? Когато дойде час да кажем решително и категорично не на неправдата, несправедливостта, злото и ненавистта, не се ли предаваме на съблазнителното удобство „да си измием ръцете“?
Зад Пилат стоят римските войници. Но те също могат да кажат в своя защита: ние само изпълняваме заповедите на началството. Казано ни беше да „обезвредим“някакъв бродяга, предизвикващ вълнения и безпорядък. Какво има да се обсъжда?
Зад Пилат и войниците е тълпата, тоест хората, които само преди шест дни възторжено са посрещали Христа на входа в Иерусалим и са викали Осана. Сега те крещят: Разпни Го! Но нали вождовете, учителите, авторитетите са обяснили на същата тази тълпа, че това е престъпник, който нарушава законите и обичаите, и затова според закона (винаги според закона, винаги според съответния параграф) Той трябва да умре…
Така всеки от участниците в това страшно дело е бил „посвоему“ прав, понеже е имал оправдание. И всички заедно са убили човек, който „няма никаква вина“.
Затова и първият смисъл на кръста е този да бъде съд над злото. Или още по точно – над псевдодоброто, зад което винаги се прикрива злото в този свят, и което осигурява неговата страшна победа.
Оттук и вторият смисъл на Христовия кръст: зад него стои нашият – моят – кръст, за който Христос е казал: Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва… Това означава, че изборът, пред който в онази нощ са изправени всички – и Пилат, и войниците, и тълпата, и всеки човек в тази тълпа – постоянно, всеки ден, стои пред всеки от нас. Външно той може да се отнася до нещо, което ни се струва не много важно, второстепенно. Но за съвестта няма първостепенни и второстепенни неща. Има само истина и неистина, добро и зло. Да носиш всеки ден кръста си – това не е просто да понасяш теготите и бремето на живота, а преди всичко да живееш в съгласие със съвестта си; животът ти да бъде прояснен от съда на съвестта.
Почитайки кръста, нека да си спомним какво е той. Какво ни говори, към какво призовава? Да си спомним за кръста като за избор. Избор, от който зависи всичко в света и без който в света окончателно се възцаряват тъмнината и злото.
За съд дойдох Аз на тоя свят, казва Христос. Пред този съд – съда на разпънатата любов, истина и добро – е изправен всеки от нас.
Превод: Илиана Александрова
