„Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки.” (Евр. 13:8)
– Дядо, често говорят за „обновяване на Църквата”. Човек би помислил, че Църквата остарява и се нуждае от обновяване.
– Да, остаря!… Но дори и тези, които нямат благочестие, ала малко разум, не се успокояват с днешните новости и търсят да намерят онова, древното. Не ги трогват например новите икони – разбират достойнството на старата икона. И тук става дума за тези, които имат малко разум, значи, колко повече за онези, които имат благочестие. Оттук ще разбереш колко погрешни са приказките за така нареченото „обновяване”.
Днес, когато човек се старае да се придържа поне малко към преданието, да спазва постите, да не работи през празниците, да бъде благочестив, някои хора говорят: „Къде се намира този? Това са минали неща! Те са си били за онова време!” И ако им кажеш нещо, ще ти отговорят: „В коя епоха живееш? Тези неща не стават сега!”. Ето така, лека-полека започват да ги приемат за басни. Какво казва Писанието обаче? „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки.” (Евр. 13:8) Ако някой не може да ги спазва, нека поне да каже: „Боже, грешен съм!” Тогава Бог ще го помилва. Но сега, въпреки цялата си слабост, такъв човек тръгва да се налага над другите, защото има угризения. Вземи един вдемонен и го сложи в някаква духовна среда. Ще видиш – ще се върти насам-натам и няма да може да се задържи на място, защото вътрешно ще гори от напрежение. Същото е и с тези хора. Имат угризения, вътрешно са напрегнати, тръгнали са да стъпчат съвестта си и затова говорят така. Днес достойното го наричат „закостеняло” и се стремят да заместват достойното с недостойно. Голямо извращение съществува в света! Духовната красота се счита за грозота. Духовната красота за светските люде е светска грозота. Вземи например един калугер и му отрежи косата да видиш колко грозен ще стане. Тая грозота обаче светските люде я наричат красота.
Ето, виждаш, сега воюват срещу Църквата, борят се за разрушаването й. Добре, да кажем, не вярват, учат на безбожие, но да не признават доброто, което предлага Църквата, и да вървят срещу Църквата?… в това има много злина. Да не признават например, че Църквата предпазва децата, помага им да не стават разпътничета, да бъдат добри хора. Те сами тласкат децата към злото. Просто им разрешават да тръгнат по пътя към катастрофата. Църквата какво учи? „Да бъде младежът благоразумен, да уважава другите, да се съхранява чист, за да се представя в обществото като почтен човек.” Но нещата ще се върнат отново на мястото си. В Русия някаква баба се молела, коленичейки до една колона вътре в църквата. Отива при нея млада жена, която била много учен човек, и й казва: „Това са отминали неща.” Отговаря й бабата: „До тази колона, където сега се моля и плача аз, ще дойдеш един ден да плачеш и ти. Вашето ще идва и ще отминава, ще идва и ще отминава, но християнството няма да отмине никога.”
Уважение към преданието
Много свети мъченици, когато не знаели догмата, казвали: „Вярвам, в каквото са постановили Светите Отци.” С тези думи полагали свидетелство за вярата си. Такъв човек не знаел да поднася на гонителите си доказателства за своята вяра и да ги убеждава, а просто имал доверие на Светите Отци. Неговата мисъл е била: „Как да нямам доверие на Светите Отци? Те са били и по-опитни, и по-добродетелни, и свети. Как да приема едно безумие? Как да търпя някой да хули Светите Отци?”
Нека да имаме доверие в преданието. Днес, за нещастие, влезе духът на европейската толерантност и вече не се сочи доброто. Хората искат да демонстрират възвишеност. И в крайна сметка тръгват към поклонение на дявола в най-открития му вид. „Трябва да съществува една религия”, казват те и искат да уеднаквят всичко. Идваха при мен едни хора и ми казват: „Нека тези, които вярваме в Христа, да направим една религия.” Отговорих им: „Това е все едно да ми кажете да смесим златото с мед: имаме чисто злато от едната страна, а от друга – отделените му примеси, а пък ние да ги разбъркаме пак и да ги направим едно. Добре ли ще е да ги разбъркаме отново? Питайте някой златар: „Става ли да разбъркаме баласта със златото?” Толкова борба се е водила, за да блесне догмата. Светите Отци са знаели защо са забранили връзките с еретици. Днес казват: „Да съмолитстваме не само с еретици, но и с будисти, и с поклонници на огъня, и с демонопоклонници. На такива съмолитствания и събрания трябва да има и православни. Просто едно присъствие.” Какво присъствие? Решават всичко с логиката и оправдават неоправдаемото. Европейското мислене счита, че и духовните въпроси могат да влязат в Общия пазар.
Някои православни с по-повърхностно отношение, в желанието си да представят вярата по-показно или пък „мисионерски”, свикват конгреси с инославни, за да вдигат повече шум и да правят впечатление, мислейки, че ще лансират Православието, като станат „на салата” с пустославните. След тях се появяват и свръхзилотите, като заемат другата крайност, хулят тайнствата на новостилците и силно скандализират душите, които имат благочестие и православна чувствителност. Инославните пък, от друга страна, идват на конгресите, слушат, взимат онова, което намират за добър духовен материал в православните, прекарват го през собствената си фабрика, слагат собствена боя и фирма и го представят за оригинал. А странният днешен свят се трогва от такива чудновати неща, след което още повече се разрушава духовно. Когато му дойде времето обаче, Господ ще даде на света хора като Марк Ефески и Григорий Палама, които ще съберат всички скандализирани наши братя, за да изповядват православната вяра, да затвърждават преданието и да дават голяма радост на нашата Майка, Църквата.
Ако живеехме по светоотечески, щяхме да имаме духовно здраве, за което биха ни завидели всички инославни, биха оставили болестните си заблуждения и така щяха да се спасят дори без проповед. Сега не се трогват от светоотеческото ни предание, защото искат да видят и нашето синовно придържане към него, действителното ни родство с нашите светии. Всеки православен носи задължението да събужда у инославните положително безпокойство, за да разберат, значи, че се намират в заблуждение, и да не се лъжеуспокояват в мислите си, нито пък да се лишават и в този живот от богатите дарове на Православието, и в другия живот – от още по-големите и вечни Божии дарове. При мен идваха няколко деца католици с много добро разположение, готови да познаят Православието. „Искаме нещо да ни кажеш, за да ни помогнеш духовно”, обясниха ми те. „Вижте, отвърнах аз, вземете първо една църковна история и ще видите, че някога сме били заедно, вижте също и докъде сте стигнали след това. Ще ви помогне много. Направете го и другия път ще си поговорим повече.”
Някога човек е могъл да уважава нещо, защото е било на дядо му, и го пазел като скъпоценност. Познавах един много добър адвокат. Къщата му беше проста и носеше отмора не само на него, но и на посетителите му. Веднъж той ми каза: „Преди известно време, отец, моите познати ме подиграваха за старите мебели, които имам. Сега идват и им се възхищават, защото са антики. Аз ги използувам и им се радвам, защото ми напомнят за баща ми, майка ми, дядовците ми и това ме трогва. Онези пък събират различни старини, правят салони като вехтошарници, за да се забравят в тях и да загърбят някак светското си напрежение.”
В старо време човек е пазил и най-малката златна монетка като истинско състояние, стига само да е била от майка му или от дядо му. Днес, ако някой има от дядо си една стара златна лира, и тя вземе, че се окаже със сто драхми по-евтина от някоя викторианска лира, да речем, ще я даде, за да я смени. Не зачита нито майка, нито дядо. Навлиза този европейски дух и лека-полека ни повлича изцяло.
Спомням си, когато за първи път отидох на Света Гора при послушниците на един старец. Сред тях имаше и едно старче с голямо благочестие. Пазеше „от дядо на дядо” не само калимавките от „наставниците си”, неговите предшественици, но и калъпите, с които са били правени. Имаше стари книги и различни ръкописи и ги пазеше красиво подредени в библиотеката, която държеше добре затворена, за да не се прашат. Тези книги той не ги използуваше, пазеше ги затворени. „Аз не съм достоен да чета такива книги”, казваше той. „Ще чета другите, по-простите, „Патерика” и „Лествицата”.” Дойде по-късно един млад монах, който така и не успя да се задържи на Света Гора, и му каза: „Защо събираш тук такива боклуци?” Взе калъпите и ги изхвърли, за да ги запали. Разплака се нещастният старец: „Това е от дядо ми”, каза му той. „Какво ти пречи? Имаме толкова стаи, остави ми поне едно ъгълче.” От благочестието, което носеше, пазеше не само книгите, скъпоценностите, калимавките, но още и онези калъпи! Когато има уважение в малкото, има много уважение и в голямото. Няма ли уважение в малкото, няма го и в голямото. Ето така съхранявали преданието Отците.
Старец Паисий Светогорец, из книгата „С болка и любов за съвременния човек”
Превод от гръцки език: Владимир Петров
