На този ден Църквата спомня св. Йоан Лествичник, тъй като този св. отец, живял през седми век, е достигнал в живота си висотата на покаянието, към което трябва да се стремим през Великия пост. В тропата на светеца се казва: „Пустиножител и ангел в тяло, и чудотворец ти си се показал богоносни отче наш, Йоане. Като си приел с пост, бдение и молитва небесните дарове, ти изцеляваш болните и душите на онези, които с вяра прибягват към тебе. Слава на Този, който ти е дал твърдост, слава на Този, Който ти е дал венец, слава на Този, Който чрез тебе дава на всички изцеление.“. Църквата изяснява идеала за аскетически подвиг не като ценност сама по себе си, а единствено като израз на любовта към Бога. На Вечернята ние се обръщаме към светеца: „Ето защо към всички ти си извикал: възлюбете Бога и ще намерите вечна благодат. Нищо не предпочитайте повече от Неговата любов“.
На Литургията продължаваме да четем Посланието на св. апостол Павел до евреите (6:13-20). Това четиво говори за дълготърпението на патриарх Авраам и за окончателното осъществяване на обещанието, дадено му от Бога. Не е възможно Бог да излъже, ето защо като Авраам имаме „твърда утеха, ние, които прибягнахме да се хванем о предстоящата нам надежда, която за душата ни е като непоклатна и яка котва и която влиза най-вътре, зад завесата, където Иисус влезе предтеча за нас, като стана Първосвещеник навеки по чина Мелхиседеков“. Живеем ли наистина с тази велика надежда?
Евангелското четиво (Марк. 9:16:30) разказва за изцеляването на момчето, обхванато от ням дух, доведено при Христос от своя баща. Господ казва на бащата: „Ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия“. Бащата извикал със сълзи: „Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми“. Не бихме могли да изразим по-добре едновременно и нашата вяра, и нейната немощ. Но дали имаме същите горещи сълзи, когато казваме на Спасителя: „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми“? Христос се съжалил над бащата и изцелил сина му, защото Той приема такава вяра. След това учениците попитали Учителя насаме защо те не са могли да изгонят духа от момчето. Христос им отговорил: „Тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост“. Не бива да си мислим, че продължителният пост и механичното повтаряне на молитви са достатъчни, за да придобием сила, която и апостолите не са имали. Молитвата и постът в истинския им смисъл означават пълно отричане от себе си, усилено упование и смирение на душата, която оставя всичко на Божията милост, подчиняване на нашата воля на Господнята воля, предаване на цялото ни същество в Божиите ръце. Оня, който с Божията благодат достигне това състояние, ще може и да изгонва бесове. Дали не може и ние да направим поне първите крачки по този път? Ако опитаме, ще се удивим какво преуспяване ще ни се даде.
Откъс от книгата „Благодатната Господня година“, един монах на Източната Църква
Превод: Мила Игнатова
