Двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисеин, а другият митар. Фарисеинът като застана, молеше се в себе си тъй: Боже, благодаря ти, че не съм като другите човеци – грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар. Постя два пъти в седмицата, давам десятък от всичко, що придобивам. А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да повдигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене, грешника! (Лука 18: 10-14)
Ако искаме да се молим, първо трябва да сме убедени, че сме грешници, които се нуждаят от спасение, че сме отделени от Бога, не можем да живеем без Него, и единственото, което можем да Му предложим, е нашият отчаян копнеж да станем такива, каквито Бог в нашето покаяние би ни приел с милосърдие и любов. И молитвата от самото й начало е смиреното ни възкачване към Бога, моментът, когато се обръщаме към Бога, без да смеем да се приближим, знаейки, че ако Го срещнем прекалено рано, преди Неговата благодат да е имала време да ни помогне да дораснем до тази среща, тя ще бъде осъждане. Всичко, което можем да направим, е да се обърнем към Него с цялото благоговение, трепетно преклонение, почитание и страх Божи, на които сме способни, с възможно най-голямото внимание и искреност, и да Го молим да направи с нас нещо, което ще ни даде способността да Го срещнем лице в лице, не за съд или осъждане, а за вечен живот.
Искам да ви припомня притчата за митаря и фарисея. Митарят дошъл в храма и стоял по-назад, до входа. Той знаел, че стои там осъден, знаел, че по мерките за справедливост за него няма надежда, защото не е причастен на Царството Божие; той бил извън царството на правдата и праведността или царството на Любовта, защото не принадлежал нито на първото, нито на второто. Но в жестокия, уродлив живот на насилие, какъвто бил неговият, той научил нещо, за което праведният фарисей нямал и представа. Митарят разбрал, че в света на съперничеството и хищническите взаимоотношения, на жестокостта и безсърдечността единственото нещо, на което човек може да се надява, е милосърдието, състраданието; неочаквана и невероятна проява на човечност, която не се корени нито в изпълнението на дълг, нито в естествения ред на отношенията, и която би спряла за малко закономерностите на жестокост, насилие и безсърдечност в ежедневния живот. Митарят, бидейки изнудвач, лихвар, хищник и какво ли не, от личен опит знаел, че има моменти, когато без никаква причина – защото това изобщо не се вписва в светския мироглед – той изведнъж ще опрости нечий дълг, защото сърцето му е трепнало и е станало уязвимо; или пък няма да прати някого в затвора, защото лицето на онзи човек му е напомнило нещо, или пък неговият глас e докоснал сърцето му. В това логика няма; то не се вписва нито в светския начин на мислене, нито в обичайния му начин на действие. Намесва се нещо, на което той не може да се възпротиви. И сигурно митарят е знаел колко често самият той е бил спасяван от окончателна катастрофа, благодарение на намесата на това неочаквано и невероятно – милостта, състраданието, прошката. И ето, той стои в църковния притвор, знаейки, че вътрешността на храма е място, където обитават праведността и любовта Божия, към които той не принадлежи и където не може да пристъпи. Но също така знае от опит, че невероятни неща се случват и затова казва: „Помилуй! Наруши законите на справедливостта, наруши законите на религията, слез милостиво при нас, които нямаме право нито да бъдем простени, нито да бъдем пуснати да влезем“. Мисля, че това е отправната точка, от която неизменно трябва да започваме нашата молитва.
Вероятно помните двата откъса от апостол Павел (1 Кор. 15:43; 2 Кор. 12:9), където той казва: „Силата Ми се в немощ проявява“. Тази немощ няма нищо общо със слабостта, която показваме, когато грешим и забравяме Бога; това е такава слабост, която означава да бъдем напълно прозрачни, да се предадем изцяло в ръцете Божии и да се оставим да бъдем като глина в тях. Само че ние обикновено се опитваме да бъдем силни и пречим на Бога да прояви Своята сила…
На латински humilitas – смирение произлиза от humus – „плодородна земя“. Смирението не е, както ние често го разбираме, да „скромничиш“, да се опитваш да си представиш, че си най-лош от всички и да убеждаваш другите, че тези превзети маниери са признак на смирение. Смирението е състоянието на земята: тя винаги е под краката ни, възприемаме я като даденост, не се сещаме за нея, тя е забравена; всеки я тъпче; в нея изхвърляме боклука си, всичко, което не ни е необходимо. Тя е там, безмълвна и приемаща всичко – самите отпадъци приема творчески и ги превръща в живо и животворно богатство. Самото разложение претворява в нова жизнена сила; отворена за слънчевите лъчи, за дъжда, готова да приеме всяко посято семе и да принесе плод тройно, петдесеткратно, стократно.
Митрополит Антоний Сурожки
Началото на молитвата
Превод: София Ангелова
