През третата неделя, която ни подготвя за Великия пост, слушаме четенето на притчата за блудния син. В притчата и в стихирите на този ден се говори за покаянието на човека, завърнал се от самоволно изгнание. Разказва ни се за един морално заблуден човек, който е отпътувал в „далечна страна“ и там е пропилял всичко, което е имал. Чужбина: това е единственото определение за мястото, от което тръгваме, за да се приближим към Бога. Човек, който никога не е почувствал, че е прогонен от Бога и от истинския живот, никога няма да разбере за какво говори християнската вяра. И онзи, който се чувства съвсем „у дома си“ в този свят и никога не е изпитвал изгарящата мъка по другата Истина, никога няма да разбере какво е разкаянието.
Църквата ми напомня за изоставеното и загубеното. И слушайки нейния глас, аз си спомням. В кондака на този ден се пее: „Аз безумно се отдалечих от Твоята Отеческа слава, пропилях с грешници дареното ми богатство. Ала викам към Тебе с гласа на блудния син: съгреших аз пред Тебе, щедри Отче, приеми ме, каещия се, приеми ме като един от наемниците Си“.
Когато си спомням всичко по този начин, аз намирам в себе си и желание, и сила да се завърна: „… ще се завърна при щедрия Отец и със сълзи на очи ще моля: приеми ме като един от наемниците Ти“.
Трябва да се обърне внимание на една от литургичните особености на неделята на блудния син. На утренята, след радостните и тържествени псалми на полиелея, ние пеем изпълнения с тъга псалом 136:
При реките Вавилонски –
там седяхме и плачехме,
когато си спомняхме за Сион…
Как да пеем Господня песен на чужда земя?
Ако те забравя, Иерусалиме,
нека ме забрави десницата ми;
нека прилепне езикът ми о небцето ми,
ако те не помня,
ако не поставя Иерусалим
начело на моето веселие…
Това е псалом на изгнаничеството. Пели са го евреите по време на Вавилонския плен, спомняйки си за своя свят град Иерусалим. Този псалом завинаги е станал песен на човека, който е осъзнал, че е прогонен далеч от Бога, и съзнавайки това, отново се е превърнал в онзи, който никога няма да намери пълно удовлетворение в греховния свят. Защото по своето естество и призвание той винаги ще търси, подобно на странстващ поклонник, Съвършенството. Този псалом се пее още два пъти, през последните две недели преди Великия пост. Той разкрива значението на поста като поклонничество и на покаянието – като завръщане в дома на Отца.
Притчата за блудния син
И още каза: един човек имаше двама сина; и по-младият от тях рече на баща си: татко, дай ми дела, който ми се пада от имота. И бащата им раздели имота.
Не след много дни, младият син, като събра всичко, отиде в далечна страна, и там прахоса имота си, като живееше разпътно.
А след като той разпиля всичко, настана голям глад в оная страна, и той изпадна в нужда;
и отиде та се пристави у едного от жителите на оная страна, а тоя го прати по земите си да пасе свини; и той бе петимен да напълни корема си с рожкове, що свините ядяха, но никой не му даваше.А като дойде в себе си, рече: колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам! Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си.
И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува. А синът му рече: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син.
А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете; па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим, защото тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше и се намери. И взеха да се веселят.
А по-старият му син беше на нива; и на връщане, като наближи до къщи, чу песни и игри; и като повика едного от слугите, попита: що е това?
Той му рече: брат ти си дойде, и баща ти закла угоеното теле, защото го прие здрав.
Той се разсърди, и не искаше да влезе. А баща му излезе и го канеше.
Но той отговори на баща си и рече: ето, аз толкова години ти служа, и ни веднъж твоя заповед не престъпих; и мене никога дори козле не си дал, за да се повеселя с приятелите си; а като дойде тоя ти син, който прахоса имота ти с блудници, за него ти закла угоеното теле.
А той му рече: чедо, ти си винаги с мене, и всичко мое е твое; а трябваше да се зарадваме и развеселим затова, че тоя ти брат мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери.
(Лука 15:11-32)
Често се случва да пренебрегнем дълбокото значение и смисъла на отношенията, в които се намираме, и в крайна сметка да разрушим тези отношения. Когато сме обичани, ние свикваме да приемаме дарове от този, който ни обича, защото той винаги е готов да дава; да дава щедро, постоянно, без изобщо да мисли за себе си… Затова и е толкова лесно да забравиш за човека, който ти дава и да помниш само полученото. Това се е случило и с блудния син, това се случва постоянно в нашите човешки отношения.
Едно взаимоотношение започва с това, че по някакво чудо ние изведнъж виждаме един човек; виждаме го с очите на душата си в цялата му красота, в пълното значение на тази дума. И в този поглед човекът ни явява своя живот и величие, щедростта на душата си и своята жертвоготовност. А после той постепенно загубва своето значение за нас, а неговите подаръци ни дотягат. Аз не говоря за материални подаръци; имам предвид топлината, ласката, разбирането и много други неща. Изворът се забравя и обезценява, важна остава само водата от неговите струи.
И ако продължаваме да се чувстваме по този начин, ние все повече се откъсваме от човека; човекът постепенно престава да съществува за нас.
Блудният син поиска от баща си дела от имота, който му се полага след бащината му смърт. С други думи, той му каза: „Нека да се съгласим, че за мен ти не съществуваш повече; интересува ме само това, което можеш да ми дадеш… “ Постъпвайки така и получавайки дела си, ние известно време ще живеем от получените дарове; сърцето ни все още ще пази топлината, която сме получавали доскоро и умът ни ще живее с богатството на миналото общуване. Но постепенно всичко това ще отслабва, защото не се храни от своя източник. То ще се превърне в спомен и ние отново ще изпитаме нужда, отново ще огладнеем…
Оказва се, че през цялото време, което сме успели да преживеем с получените блага, ние сме били обкръжени от хора, желаещи да се възползват от това, което имаме; така, както блудният син е бил обкръжен от хора, които го ласкаели, докато харчел богатството на баща си. Но когато то изчезнало, изчезнали и тези хора, а оскъдицата отново влязла в живота му. Отхвърляйки едно човешко отношение, той сам бил отхвърлен от другите и сега останал сам. Опитвал се да намери по някакъв начин храна, но не се получавало и той ходел гладен.
Често в нашия живот, когато се откъсваме от източника на взаимоотношенията ни или биваме отхвърлени от някой, който е мислел, че може безкрайно да черпи от нашия извор, ние изпитваме глад. Но ако в този момент можехме да разберем истината, щяхме да открием, че това, което сме загубили и забравили, е качеството на живите ни отношения с Бога и живите отношения с хората, които ни обкръжават.
Не бива да се осланяме на подаръци през целия си живот; животът е възможен само когато отношението към Бога и отношението към хората е непрестанен обмен, когато ние сме свикнали както да получаваме от хорската и Божия щедрост, така и да даваме от себе си. Но когато сме гладни и отчаяни, когато умираме от глад, дали винаги си спомняме, че сме се отвърнали от живия Бог; че сме отхвърлили живия Небесен Хляб; че сме създали с хората около нас лъжливи отношения, защото сме раздавали нещо, което не е било наше.
В такъв момент е време да се замислим дълбоко и внимателно над самите себе си, да разберем, че сме сгрешили против Небето, сгрешили сме против родителите си, против брат си, против ближния, против сестрите си, против всеки човек около нас. И този грях не винаги е в желанието да разкъсаме съвсем връзките си с тях; често той е в консуматорското отношение към другия, в това че се държим като пиявици.
И тогава наистина е време да се върнем у дома, където щедро сме били дарявани, където някой е милеел за нас. В крайна сметка идва времето да се върнем към Бог, Който е източник на всички блага.
Често обаче, пътувайки обратно към дома, ние срещаме не бащата, а по-големия брат: човекът, който никога не е имал истинско отношение на любов и дружба нито с нас, нито със своя баща. Срещаме човек, който може да се похвали, че винаги е бил добросъвестен, че честно е работил в бащиния дом, правил е всичко, което е нужно, но го е правил безразлично: изпълнявал го е както се изпълнява неизбежно задължение, или както се сключва сделка: работа за заплата, работа заради обезпеченост, полагане на труд в замяна на принадлежността към дома и на сигурността.
Трябва да се замислим над това, защото в нашия опит от човешките отношения ние не винаги сме блудния син; много по-често влизаме в ролята на по-големия брат. И на човека, който идва към нас с думите: „ Отпаднах от близостта с теб по своя вина, държах се като паразит, но сега искам да бъда друг“, отговаряме: „Имаше време, когато бях друг с тебе. Някога бяхме близки и тази близост беше скъпоценна за мен, но ти я разруши. Сега раните ми са зараснали, не искам повече да ги отварям. За мен ти си минало, ти си мъртъв; намери други, които да те върнат към живота…. “ Толкова често ние сме този по-голям брат!
Постъпваме съвсем различно от бащата, който нито за минута не преставал да обича заблудения си син, даже и в момента, когато синът се е отрекъл от него, отхвърлил го е, чакал е смъртта му, за да се възползва от плодовете на неговия труд. Бащата никога не е спирал да обича; по-големият брат е спрял или по-скоро никога не е обичал, а е имал само делови отношения с хората около себе си.
Бащата бърза да посрещне заблудения си син… Случвало ли ни се е някога да постъпим така. Когато сме били оскърбени дълбоко и жестоко от някого, случвало ли се е да направим първата крачка, като помним, че за претърпелия обида е по-лесно да направи първата крачка, защото не е обладан от страха, че ще бъде отхвърлен, докато човекът, който е нанесъл обидата е в ужас от предстоящото унижение, а може би и отхвърляне. Правили ли сме някога първата крачка да върнем към живот някой, който е духовно, човечно мъртъв? Готови ли сме да дадем на такъв човек първата дреха, тоест да го обгърнем с нашите минали взаимоотношения? Били ли сме готови, след като той е разпилял нашето съкровище, унизил ни е, окрал ни е, да му поверим пръстена си, който му дава власт над нашата личност, имуществото и честта ни? Бихме ли сложили, както казва притчата, обувки на краката му, за да ходи той с тях; и да ходи безопасно.
Нека да помислим в такива категории; и ако се замислим така, всеки от нас ще може да прецени къде стои; във всеки от нас ще се преплетат всички елементи на тази трагична и дивна притча. Но не е достатъчно просто да осъзнаем това, откривайки кои сме, ние трябва да направим нещо; трябва да вземем решение, да се отречем от личността, която сме били до този момент, да се върнем и да молим за прошка и милост. Да молим за прошка от Бога е лесно, защото видимо, осезаемо, Той никога не ни отпраща от Себе Си с празни ръце, никога не ни казва „Махни се от Мен!“ Но да искаме прошка от тези, които сме оскърбили, и които са ни обидили…
Да помислим над това; през следващата седмица ще си спомняме как човечеството е загубило рая, единството с Бога, единството между хората, хармонията с тварния свят – загубило е всичко. Днес получаваме последното предупреждение; ние можем да направим нещо в течение на настъпващата седмица – не всичко, но да направим нещо, така че заставайки пред Съда, да погледнем към Съдията и да кажем: „Нямам оправдание, но направих всичко, което можах. Помилвай ме и ме спаси!“
Амин.
Проповед на митрополит Антоний Сурожки
11 февруари 1990 год.
Превод: Илиана Александрова
