„Човекът е това, с което се храни.“ Изказвайки подобно твърдение, немският философ-материалист Лудвиг Фойербах смятал, че слага край на всички „идеалистични“ схващания за човешката природа. Но без сам да осъзнава, той на практика е формулирал възможно най-религиозната представа за човека. Много преди Фойербах, същото определение за човека е дадено в Библията. В библейския разказ за сътворението човекът е представен преди всичко като едно гладно същество, а целият свят – като негова храна. Според автора на първа глава от книга Битие, непосредствено след първата заповед на Бога към хората – да се множат и да господстват над земята – идва и втората Негова заповед – да използват земята за своя храна: „…ето, давам ви всякаква трева, що дава семе, каквато има по цялата земя, и всякакво дърво, чийто плод е дървесен и дава семе – това ще ви бъде за храна… “ (Бит. 1:29). За да живее, човекът трябва да се храни – да приема плодовете на земята в своето тяло, да ги асимилира и усвои с организма си, да ги преобразува в плът и кръв. Човекът наистина е онова, с което се храни, а целият свят е представен като една всеобхватна пирова трапеза приготвена за него. Този образ на живота като пир е централен и се запазва в цялата Библия. Такъв е образът на живота и при сътворението, и при свършека му, и при неговото осъществяване:„… за да ядете и пиете на трапезата Ми в Моето Царство“ (Лук. 22:30).
Започвам с тази на пръв поглед второстепенна тема за храната – второстепенна от гледна точка на големите „религиозни въпроси“ на нашето време – защото истинската цел на този труд е да отговори, ако е възможно, на въпроса: какъв смисъл влагаме в понятието „живот“ и за какъв живот всъщност проповядваме, възвестяваме и свидетелстваме, когато от позицията на християни заявяваме, че Христос се пожертва за живота на света? Какъв точно е животът, който е и мотивация, и начало, и цел на християнската мисия?
Общите схеми, в които се вписват съществуващите отговори, са две. От едната страна са тези от нас, за които животът, когато се разглежда в религиозни категории, е религиозният живот и този религиозен живот е един свят, откъснат от секуларния свят и от неговия живот. Това е светът на „духовността“ и в наше време той става все по-популярен и по-популярен. Дори и сред книгите, продавани по аерогарите, ще намерите множество антологии на мистични писания. Например „Основи на мистицизма“ е едно от заглавията, което видях на едно такова място. Унесен и объркан в шума, суматохата и разочарованията на „живота“, човек лесно приема поканата да надникне в скритото светилище на душата си, за да открие там един друг живот и да се порадва на един „духовен пир“, където изобилства от духовна храна, която може да му помогне. Тя ще му даде сили да възстанови своя душевен мир и да понесе другия, светския живот, да устои на неговите изпитания, да води по-пълноценен и по-съдържателен живот, да „не пада духом“ по вътрешния, религиозен път. Затова мисията тук се състои в обръщането на повече хора към този „духовен“ живот, в това да ги направи „религиозни“.
В рамките на тази схема съществуват много тематични акценти и дори цели богословски разработки – като се започне от съживяването на чистото любопитство и се стигне до проявите на най-задълбочен интерес към езотеричните мистични учения. Но крайният резултат си остава все един и същ: „религиозният“ живот прави светския живот – този на яденето и на пиенето – да изглежда още по-празен и лишен от съдържание, осмислян единствено като вид упражнение по благочестие и търпение. И колкото по-духовен става нашият „религиозен пир“, толкова по-чужд и по-материалистичен характер придобиват неоновите надписи „храна, напитки“, които виждаме по нашите пътища.
Има също и хора, за които понятието „за живота на света“ съвсем естествено има смисъл на „по-добър живот на земята“. На позицията на „спиритуалистите“ се противопоставят активистите, но днес въобще не става дума за наивния оптимизъм и еуфорията на „социалното Евангелие“. Внушенията на екзистенциализма и присъщия му страх от смъртта, а така също и на неоортодоксията с нейния песимистично-реалистичен поглед към историята бяха сериозно преосмислени и преоценени. Но кардиналният принцип, че християнството е преди всичко форма на активна дейност остава непокътнат и дори получава нова сила. От тази гледна точка, християнството просто е изгубило света, а това означава, че светът трябва да бъде отново открит. Затова християнската мисия трябва да върне живота, който се е отклонил от правия път. Това поставя „ядящия“ и „пиещия“ човек като един твърде сериозен, дори крайно сериозен обект на внимание. Той всъщност е специалният обект на християнската дейност, докато нас често ни обвиняват, че прекарваме твърде много време в съзерцателност и благоговение, в безмълвие и богослужение, както и за недостатъчните усилия, които полагаме за решаване на социалните, политическите, икономическите, расовите и останалите проблеми от реалния живот. Вече споменатите книги за мистичната духовност тук намират своите тематични антиподи в книги за „Религията и реалния живот“ (или обществото, урбанизацията, секса…). Но основният въпрос така или иначе си остава открит: какво точно влагаме в понятието живот, какво всъщност представлява животът, който трябва да възродим заради Христос и да го превърнем в християнски? С други думи, в какво се състои крайната цел на цялата тази дейност?
„Човекът е това, с което се храни.“ Но с какво всъщност се храни и защо се храни? Тези въпроси биха изглеждали наивни и безсмислени не само за Фойербах. Те са изглеждали още по-безсмислени на неговите религиозни опоненти. И за тях, и за него, храненето е просто физическа функция – единствено важен остава въпросът дали освен тази функционална основа човекът притежава и духовна „надстройка“. Религията казва: да. Фойербах казва: не. Но и двата отговора са дадени в рамките на едно и също фундаментално противопоставяне на духовното и материалното. Векове наред „духовното“ срещу „материалното“, „свещеното“ срещу „профанното“, „свръхестественото“ срещу „естественото“ са били единствено приемливите и разбираемите модели и категории на религиозната мисъл и опит. Сам Фойербах – въпреки целия свой материализъм – е бил всъщност съвсем естествен наследник на християнския „идеализъм“ и „спиритуализъм“.
Както вече видяхме, Библията също започва с човека като гладно същество – човекът, който е това, с което се храни. Тук обаче перспективата е съвършено различна, защото никъде в Библията ние не откриваме дихотомията, която за нас е неизменна рамка на всички подходи към религията. В Библията храната, която човекът яде, светът, към който той трябва да стане причастен за да живее, му е даден от Бога и е дар за общение с Него. Като храна на човека, светът не е само нещо „материално“ и ограничено до материалните функции и по такъв начин различно, дори противостоящо на специфичните „духовни“ функции, чрез които човекът намира връзка с Бога. Всичко съществуващо е дар на човека от Бога, а целта му е да предостави възможност на човека да познае Бога и да превърне своя живот в общение с Бога. Това е Божествената любов, която създава храната, която създава живот за човека. Бог благославя всяка твар, а на библейски език това означава, че Той създава цялото творение като знак и начин на Своето присъствие и премъдрост, любов и откровение: „Вкусете и ще видите, колко благ е Господ!“ (Пс. 33:9).
Човекът е гладно същество. Но той е гладен за Бога и това е гладът на нашия живот. Цялата ни неутолима жажда е в крайна сметка жажда за Бога. Тук е мястото да отбележим, че човекът не е единственото гладно същество. Всичко съществуващо живее, като се „храни“. Цялото творение зависи от храната. Но уникалното място на човека във света е, че единствено той благославяБога за храната и живота, които получава от Него. Единствено той отвръща на Божието благословение със свое благословение. Особено важен е фактът, че в Едемската градина човекът е трябвало да даде имена на тварите. След като Бог създал животните, за да бъдат помощници на Адам, Той ги представил на човека, за да види как ще ги нарече. „…Та, както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името й“ (Бит. 2:19). А в Библията името е нещо много повече от способ за различаването на един предмет от друг. То разрива самата същност на предмета или по-точно – неговата същност като Божи дар. Да се даде име на нещо означава да се представят дадените му от Бога смисъл и ценност, да се потвърди, че то произхожда от Бога, да се различи неговото място и функция в сътворения от Бога свят.
С други думи, да се даде име на нещо означава да се благослови Бога за него и чрез него, а в Библията благославянето на Бога не е нито „религиозен“, нито „култов“ акт, а самия начин на живот. Бог е благословил земята, благословил е човека, благословил е седмия ден (т. е. времето), а това означава, че Той е изпълнил всичко съществуващо със Своята любов и благост, направил го е „твърде добро“ (срв. Бит. 1:31). Ето защо възможно най-естествената (а не „свръхестествена“) реакция на човека, на когото Бог е дарувал тази благословена и свещена земя, е в отговор да благославя Бога, да Му благодари, да гледа на света така, както Бог гледа на него, и като част от този свой акт на благодарение и прослава – да познава, да дава имена, да притежава целия свят. Всички интелектуални, духовни и други качества на човека, които го отличават от останалите творения, са съсредоточени и намират пълно осъществяване именно в способността му да благославя Бога, и да осъзнава така да се каже смисъла на глада и жаждата, които са в основата на живота му. Да, той наистина е „homo sapiens“ (разумен човек), „homo faber“ (творящ човек), но преди всичко е „homo adorans“ (прославящ човек). Първата и основна характеристика на човека е, че той е свещеник. Той е поставен в центъра на света и го обединява в своя акт на благославяне на Бога, чрез дара си да го приема от Бога и да го принася на Бога, като възпълва света с тази евхаристия (благодарение). Така той преобразява неговия живот, живота, който е получил от света, в живот в Бога, в общение с Него. Светът е сътворен като „материя“ – материал за една всеобхватна евхаристия, а човекът е сътворен да бъде свещеник на това космическо тайнство.
Човекът разбира всичко това, ако не рационално, то поне интуитивно. Вековете на секуларизъм не са успели да превърнат храненето в нещо напълно утилитарно. Храната продължава да бъде обект на почит, а храненето все още е вид обред – последното „естествено тайнство“ в семейните и приятелските отношения, в живота, който е нещо повече от „яденето“ и „пиенето“. И до днес да се храниш не означава само да поддържаш телесните си функции. Хората може и да не разбират смисъла на това „нещо повече“, но така или иначе в тях остава желанието да му придадат някаква празничност. Те продължават да бъдат все така гладни и жадни за сакраментален (светотайнствен) живот.
Ето защо въобще не е случайно, че в центъра на библейската история на грехопадението стои отново храната. Човекът ял от забранения плод. Плодът от това дърво – каквото и друго да означава то – бил по-различен от всички останали плодове в рая, защото не бил предложен на човека като дар. Този недаруван и неблагословен от Бога плод е бил храна, чието приемане щяло да доведе единствено до общение със самия него, а не с Бога. Този плод е образ на света обичан заради самия него, а неговото приемане е образ на живота, разбиран като самоцел.
Да обичаш не е никак лесно и човекът е избрал да не отговори на Божията любов. Той е обикнал света, но го е обикнал като самоцел, а не като открит за Бога, и е бил толкова последователен в това, че то се е превърнало в нещо, което „витае във въздуха“. За човека сякаш е станало естествено да приема света като съществуващ сам по себе си, а не като пронизан от Божието присъствие. И за него е станало естествено да води живот, който не е израз на благодарение към Бога за дарувания му от Него свят; сякаш е станало естествено да не води евхаристиен живот.
Светът е паднал, защото е изгубил съзнанието, че Бог е всичко у всички (срв. 1 Кор. 1:28) и именно това пренебрегване на Бога е първия грях, в който светът е повреден. Но дори и религията на този паднал свят не може да му донесе изцеление или изкупление, тъй като тя се е съгласила да ограничи Бога до една сфера, наречена „свещена“ („духовна“, „свръхестествена“), противопоставена на света като нещо „профанно“. Така е бил възприет всепоглъщащия секуларизъм, който се опитва да отнеме света от Бога.
Естествената зависимост на човека от света е трябвало да бъде постоянно превръщана в общение с Бога, в Когото е пълнотата на живота. Човекът е трябвало да бъде свещеник на евхаристията, да принася света на Бога и да получи в това приношение дара на живота. Но в падналия свят той вече няма свещеническа власт да върши това. Неговата зависимост от света е превърната в затворен кръг, а любовта му е загубила истинската си посока. Човекът все още обича и все още е гладен. Той осъзнава, че е зависим от това, което е извън него, но неговата любов и зависимост се отнасят единствено към света. Той не осъзнава, че дишането може да бъде общение с Бога; не си дава сметка, че да се храниш може да означава да получаваш живот от Бога, повече от неговия чисто физически смисъл. Човекът забравя, че светът, неговият въздух или неговата храна не дават сами по себе си живот, а само когато се приемат заради и в Бога и като носители на божествения дар на живота; сами по себе си те създават само подобие на живот.
Ако приемем света като самоцел, всичко в него се превръща в ценност сама по себе си, а след това я губи напълно, защото всичко получава смисъл само в Бога. Светът има смисъл, само когато той е „тайнство“ на Божието присъствие. Когато превърнем нещо в самоцел, ние го унищожаваме, тъй като Бог е Този, Който му дарява живот. Отделен от източника на живот, природният свят е умиращ свят. За човека, който смята, че храната сама по себе си е източник на живот, храненето е общение с умиращия свят или общение със смъртта. Щом храната сама по себе си е мъртва, животът също е мъртъв и трябва да бъда съхраняван в хладилни камери като труп.
Защото „платката, що дава грехът, е смърт“ (Рим. 6:23). Животът, който човекът е избрал, е бил само подобие на живот. Бог му показал, че той сам е решил да яде хляба си по начин, който просто ще го върне обратно в пръстта, от която са били взети и той, и хлябът му. „…Защото пръст си и в пръст ще се върнеш“ (Бит. 3:19). Човекът загубил евхаристийния живот, загубил живота на самия живот и силата да го претворява в живот. Той престанал да бъде свещеник на света и се превърнал в негов роб.
Според библейския разказ това се случило в прохладната част на деня, т. е. през нощта. И когато Адам напуснал рая, неговият живот престанал да бъде евхаристиен, т. е. благодарствено принасяне на света на Бога и той въвел със себе си целия свят в мрака. В едно от красивите византийски песнопения Адам е описан да стои отвън, с лице към рая и да плаче.
Това е образът на човека в падналия свят.
Откъс от книгата „За живота на света„
