Настъпва постът. Той трябва да бъде изпълняван на две равнища: първо като аскетичен пост и второ като строг пост.
Аскетичният пост се изразява в силно намаляване на храната, така че постоянното състояние на някакъв глад да се преживява от нас като памет за Бога и да поддържа постоянното усилие да запазим тази памет. Всеки, който е изпълнявал такъв пост дори и за кратко, знае, че вместо да ни отслабва, той създава у нас известна лекота, стегнатост, трезвост, радост и чистота. Храната се приема действително като Божи дар. Ние постоянно сме насочени към този вътрешен свят, който самият ни храни по необясним начин. Тук няма да обсъждаме количеството и качеството на храната и нейното разпределение през деня по време на аскетичния пост; всичко това зависи от нашите индивидуални възможности и от условията ни на живот. Но принципът е ясен: да се поддържа това постоянно състояние на полуглад, чиято „отрицателна“ природа се преобразява в положителна сила чрез молитва, помнене на Бога, внимание и средоточеност.
Продължителността на строгия пост се ограничава по необходимост до Евхаристията, за която той ни подготвя. В сегашните условия на живот това е най-вече денят преди извършването на Литургията на преждеосветените дарове. Независимо дали постим от ранно утро, или само от обед насетне, главната цел на този пост е да се прекара денят в очакване, надежда, „желание“ да се наситим на Самия Господ. Това е духовна средоточеност върху очакваното, върху този дар, който трябва да получим и заради който сме готови да се откажем от всички други дарове.
Не трябва да забравяме, че колкото и да е ограничен нашият пост, ако е истински, той ще ни доведе до изкушения, слабост, съмнения и раздразнителност. С други думи, това ще бъде борба, в която вероятно ние неведнъж ще бъдем победени. Ако нашият пост е истински по своята същност, то тъкмо тук се разкрива животът в Христа, животът на борбата и подвига. Вяра, която не е победила съмненията и изкушенията, рядко е истинска вяра. Израстването в християнския живот, уви, е невъзможно без горчивия опит на грешките и паденията. Често хората започват да постят с ентусиазъм, но отпадат още след първия неуспех. Аз бих казал, че истинското изпитание на вярата настъпва след първото падение. Ако след такъв неуспех, отстъпвайки пред своя глад и страстите си, ние започнем всичко отново, без да обръщаме внимание на това колко грешки сме направили, то рано или късно нашият пост ще ни донесе духовни плодове. Между светостта и цинизма на разочарованието се намира великата и божествена добродетел на търпението – преди всичко търпение по отношение на самия себе си. Няма съкратен път до светостта, ние трябва да заплатим пълната цена за всяка стъпка и за всяка степен. Затова е по-добре и по-безопасно да започнем с минимума – който е само малко над нашите естествени възможности – и малко по малко да засилваме поста, отколкото изведнъж в началото на поста да се възнесем прекалено високо и след това да се разбием, падайки обратно на земята.
Така от символичния и номиналния пост трябва да се върнем обратно към истинския пост. Нека той бъде ограничен и скромен, но затова пък последователен и сериозен. Трябва честно да оценим своите духовни и физически възможности и способности и да действаме съобразно тях, без да забравяме в същото време, че като постим, не трябва да се страхуваме от ограничените си способности, а трябва да виждаме в своя живот божественото доказателство за това, че невъзможното за човека е възможно за Бога.
Ще добавим още една последна бележка: Великият пост е време, когато трябва особено да внимаваме за нещата, които казваме. Нашият свят е неимоверно многословен, ние постоянно затъваме в думи, които са загубили своето значение, а следователно и своята сила. Християнството ни показва свещеното значение на словото – този наистина божествен дар. Нашето слово притежава огромна сила – или положителна, или отрицателна. Затова и ще бъдем съдени за нашите слова: „И казвам ви, че за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден; защото по думите си ще бъдеш оправдан, и по думите си ще бъдеш осъден“ (Мат. 12:36-37). Ако обмисляме и претегляме думите си, отново ще осъзнаем техния дълбок и свещен смисъл и ще разберем, че понякога една невинна шега, казана необмислено, може да доведе до най-бедствени резултати и може да стане последната капка, преляла чашата на отчаянието на човека и тласнала го към най-лошото. Словото може да бъде и свидетелство. Случаен разговор през бюрото с наш колега може понякога по-добре да му предаде верния възглед за живота, за другите хора и за работата, отколкото формалната проповед. Словото може да събуди в душата възможността за друг подход към живота и желанието за познание. Ние наистина не си представяме как постоянно си влияем един на друг чрез думите, чрез цялата структура на собствената ни личност. В края на краищата хората се обръщат към Бога не защото някой е успял да им даде блестящи обяснения, а защото са видели в несравнимата с нищо светлина, радост и дълбочина, сериозност и любов, които разкриват присъствието и Божията сила в света.
Великият пост, както казахме в началото, е време, когато човек сякаш отново открива вярата, но също и живота в неговото божествено значение, в неговата свещена дълбина. Въздържайки се от храната, ние отново познаваме нейния вкус и се научаваме да я получаваме от Бога с радост и благодарност. Прекратявайки развлеченията, слушането на музика, ненужните разговори и повърхностните разсъждения, ние отново разбираме най-великата ценност на отношенията с човека, на човешката дейност и изкуството. И разбираме това само защото отново сме разбрали Самия Бог, защото сме се върнали към Него. И в Него – към всичко, което ни е дал по Своята безкрайна любов и милосърдие.
Затова и пеем пасхалния химн:
Сега всичко се изпълни със светлина,
и небето, и земята, и преизподнята;
да празнува всяка твар възкресението Христово,
в Него да се утвърждава…
Не ни лишавай от тази надежда, Човеколюбче!
