По какъв закон ще ни съди Иисус Христос, щом настъпи този ден? Притчата отвръща: по закона на Любовта. Не хуманната грижа за абстрактната справедливост към анонимни „бедни“, а конкретната, лична любов към човека, към всеки човек, който по волята Божия срещаме в жизнения си път.
Християнската любов е „невъзможната възможност“ да съзрем Христа в другия човек, който и да е той; в човека, когото Бог според Своя вечен и таен промисъл е решил да въведе в моя живот, макар и за няколко мига, и не просто като повод за „добро дело“ или филантропично упражнение, а като начало на вечното общуване със Самия Него. Всъщност тъкмо любовта е онази тайнствена сила, която през всичко външно и случайно в другия човек – външен вид, социално положение, етнически произход, интелектуални способности – достига душата – единствения личностен корен на човешкото същество, частицата от Бога в него. Бог обича всеки човек, защото Той Един познава безценното и абсолютно съкровище – душата, човешката личност, която Той е дарил на всеки човек. По такъв начин християнската любов става участие в божественото знание и дар на божествената любов. Любовта не може да бъде безлична, защото тъкмо тя е чудното откровение на личността в един човек – личностен и единствен посред общото и обикновеното. Тук се откроява достойното за любов в човека – онова, което му е дарено от Бога.
В това отношение християнската любов е противоположна на социалната дейност, с която в днешно време самите християни я отъждествяват. За социалния деец предметът на любовта е не личността, а човекът – абстрактна единица от не по-малко абстрактното човечество. Докато християнинът обича човека, защото той е личност. В първия случай личността се приема просто като човек, във втория случай се разглежда само като личност. За социалния деец личността не представлява никакъв интерес, той дори често я принася в жертва на „общия интерес“. Може да ни се стори, и не без основание, че християнството твърде скептично се отнася към абстрактното „човечество“; но християнството изменя на себе си и извършва смъртен грях всеки път, когато пренебрегне грижата за отделната личност и любовта към нея. Подходът на социалния активист е винаги футуристичен; той действа винаги в името на справедливостта, реда, постигането на бъдещото щастие. Християнството твърде малко се грижи за някакво загадъчно бъдеще, ала насочва цялата си сила към сегашния, решаващия момент, когато трябва да се прояви любов. Тези два подхода не се изключват взаимно, но не трябва и да се смесват. Без съмнение християните носят отговорност по отношение на земния живот и трябва да поемат и изпълнят тази отговорност. Дейността на социалния активист принадлежи изцяло на земния живот. Но целта на християнската любов отива отвъд неговите предели. Сама по себе си тя е лъч, който изхожда от царството Божие; тя минава и преминава през всички ограничения и условности на земния свят, защото нейната движеща сила, цел и завършек е Бог. И ние знаем, че единствената постоянна и преобразяваща победа в този свят, който „лежи в зло“, е победата на любовта. Истинската мисия на Църквата е да напомня на човека за тази лична любов и за неговото призвание да изпълни грешния свят с любов.
Притчата за страшния съд говори за християнската любов. Не всеки от нас е призван да работи за човечеството, но всеки е получил дара и благодатта на Христовата любов. Ние знаем, че всички хора се нуждаят от тази лична любов, от признаването на тяхната лична, уникална душа, в която цялото творение Божие се отразява по неповторим начин. Знаем също, че в света има болни и гладни хора и те са такива, защото им е била отказана тази лична любов. И в края на краищата знаем, че колкото тясно и ограничено да е по своите възможности нашето собствено съществуване, то всеки от нас носи отговорността за някаква мъничка частица от царството небесно, и то благодарение на това, че притежаваме дара на Христовата любов. Следователно ние ще бъдем съдени за това, дали сме поели тази отговорност, дали сме проявили такава любов, или сме отказали да го направим. Защото, „доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“… (Мат. 25:40).
Откъс от книгата „Великият пост“
