Заминах за Йерусалим с поклонниците от групата “Радонеж”. Какви бяха първите ми впечатления? Почти физическото усещане за присъствието на Спасителя: постоянно и близко, сякаш чувстваш погледа Му върху себе си. И… съмнението: ще слезе ли този път благодатният огън. Този въпрос се появи в мен съвсем ясно и неотстъпно.
Отидохме в храма на Гроба Господен в нощта преди Велика събота. Имаше много народ: и местни, и пришълци от целия свят. Изведнъж наоколо се понесе слух, че всеки момент ще се появи израелската полиция и ще изгони всички от храма. Хората започнаха да бягат насам-натам: стари, млади, гърци, сирийци, коптски жени в ослепително бели рокли. Някой крещи, някой се моли по източен маниер, припявайки: “О-е-о-е-е…” Аз приех всичко напълно сериозно и се чудех къде да се скрия. Действително се появи полиция, тръгна из храма и като че ли гонеше някакви хора. По-късно разбрах, че това е традиция, която се повтаря всяка година. Имаше още някакви турци с фесове и войнишки униформи – това също заради традицията.
После се появи охраната, която съпровожда йерусалимските свещенослужители. Сутринта те бяха с Йерусалимския патриарх Диодор. Тези охранители са облечени също по необичаен начин – с едни такива бели, нагънати полички. Възможно е да бяха араби. Работата е там, че в арабския град Лидиа, който се намира между Йерусалим и Яффа, с такава поличка се изобразява св. Георги Победоносец. Там, в Лидиа е неговият храм и гробница. Православните араби много обичат св. Георги, защото майка му е арабка и е родом от техните места. Те честват паметта на св. Георги и през есента; това е техен голям празник.
Гледам по-нататък: приближават се турци с железни бастуни и чукат с тях по земята. Изглеждат много строги, сякаш всеки момент ще ударят някой, който се държи лошо. Но не трябва да се обиждаме – това пак е многовековна традиция. Всички се разпръсват по различни крила на храма, а ние, кой знае защо изплашени от израелските войници, се преместихме най-най далечното, нисичко крило. И това беше някакво малко, за мен лично чудо: без сами да знаем, бяхме попаднали на гроба на Адам . На това място е приет Кръстът, на който са разпънали Спасителя. Вижда се прозорчето, през която светата царица Елена е гледала как носят трите намерени кръста, за да положат върху тях покойник. По предание, покойникът е оживял на един от тези кръстове и този кръст бил признат за Христовото разпятие.
Цялата нощ преди Пасха прекарахме в тази пещера, до гроба на Адам. И така се случи, че Господ доведе тук един свещеник. Имах с него разговор, който ме разтърси. Общо взето аз се изповядах, разказах му за чеченските събития, за лицата, които ме гледат от стените … И той извърши тайнството за прощаване на греховете.
А в съседната пещера някакви момченца непрекъснато се въртяха насм-натам, блъскаха се, замеряха се с пантофи … Всички наши поклонници бяха напълно изнервени, но замълчаха – нали там никой на никого не прави забележки. Накрая момчетата се укротиха и легнаха да спят; после едното започна да рита другото, а то да крещи: “не, не…” Нямах представа какви са – гърци, французи… Така протичаше нощта. Изобщо не можех да спя. Изведнъж едното момче се събуди, стана и повдигна ръце нагоре… Не мога да опиша това! То се молеше така, сякаш виждаше пред себе си Бога лице в лице. И другите момченца се събудиха, строиха се и започнаха да се молят така красиво, сякаш пееха някаква песен. Тогава разбрах, че са араби, защото те имат много протяжни молитви…
На сутринта ги видях отново. Оказа се, че те са играли една от най-древните роли в цялата мистерия. Бяхме много изтощени от тази полубезсънна нощ, бяхме гладни, пък и доста захладня. И … съмнението ни укрепваше все повече и повече. Какъв благодатен огън изобщо може да се появи тука?! И изведнъж се разнесе силна врява, думкане на барабани, пищялки, и влязоха същите тези момченца, в дълги бели ризи, седнаха на земята и закрещяха невъзможно. Една монахиня-арабка, която седеше до мен, ми преведе какво викат. Оказа се, че това е молитва, която звучи така: “Майко Божия и Свети Георги, спуснете благодатта на светия огън; ние чакаме този огън … шакрие, шакрие – дай огъня, дай огъня! Нашата вяра е права –вяра православна; ние чакаме огъня!” И до безкрай повтаряха: “ Шакрие, шакрие…”
Дойдоха турците и започнаха да ги удрят с камшици и да ги гонят. Аз се възмутих сериозно защо правят това. Но арабката ме успокои, че ритуалът е такъв; те трябва да приемат удари върху себе си. А ето защо се е появил този ритуал: векове наред момчетата са се държали така шумно в храма докато са молели Бога за благодатния огън. Веднъж на възрастните им омръзнало и те ги изгонили от храма. Но огънят не се запалвал. И когато върнали обратно в храма тези “шакриетчета” – огънят пламнал. Господ точно така и е казал: трябва да вярваме като децата – искрено, без да мислим как изглеждаме отстрани… Така са вярвали първите християни. Така вярват и тези момчета.
И ето, че то се случи! Качихме се на стълбата на кувуклията, над нас имаше много висок купол и видяхме виолетовите мълнии, те в безредие се движеха по купола, спускаха се надолу…и в този момент силите ни напуснаха почти напълно, едва ли не до загуба на съзнание… Храмът стана едно цяло, сякаш живо същество! От Гроба Господен ръцете на Патриарха протягаха факела с благодатния огън, а свещениците, които запалваха свещите си от него, го предавапха нататък, към народа… Сякаш цялата църква в един миг избухвна в огън. Не помня съвсем точно какво ставаше наоколо, защото възторгът беше пълен.
Удивителното е, че първоначално огънят съвсем не пари. В този момент той не е толкова огън, колкото светлина, подобна на Таворската… Ярките му пламъци се предаваха от ръка на ръка; ето че и аз вече държах благодатната светлина. Имаше хора около мен, които започнаха да го преглъщат – като хляб, да го поемат в себе си, да го разливат по тялото, ръцете и краката си – сякаш искаха да се нахранят с благодат… Имаше толкова много народ, че не се чуваше почти нищо; хората ликуваха… Радост! Пасха! Христос воскресе!
Останахме в Йерусалим още една седмица. В душите ни цареше някакво абсолютно опустошение и всепоглъщащо чувство на щастие. Нямаше ни. Съществуваха само мириси, звуци, тихото църковно пеене… Бяхме цъфналите дървета, които растяха наоколо, камъните, древните домове, котките, които се плъзгат в горещината (в Йерусалим има много котки) синьото небе… Отидоха си всичките ми предишни страхове.
Но дойде друг страх, добър. Честна дума, почти физически почувствах, че Бог е до мен. Той винаги е до нас. И как няма да е страшно това? Представете си тогава да направим нещо лошо и да огорчим Бога, да огорчим Божията майка?
На Пасха в 1997 година животът ми се промени. И слава Богу за това.
Татяна Шутова
Журналист
Всяка Велика Събота пред православна Пасха в йерусалимския храм Възкресение Христово на Гроба Господен слиза небесен огън. Огънят се запалва сам.
От кога датира явяването на огъня? За него са писали още св. Григорий Нисски (4 век) и св. Йоан Дамаскин (8 век), както и поклонници от всякакви вери в продължение на много векове.
Трябва да се каже, че появяването на светия огън става под строг и ревностен надзор на светските власти. Всички огньове в храма се гасят още в навечерието, на Велики петък, под контрола на полицията. Параклисът на гроба Господен се оглежда щателно и след това входът му се запечетва. Събличат самия патриарх пред входа и той остава само по един подрасник; оглеждат го от глава до пети а някакви възпламеняващи вещества. Едва след тази процедура се сваля печатът от входа на Гроба Господен и патриархът влиза вътре, за да получи благодатния огън. След известно време на усилена молитва благодатния огън слиза, а патриархът запалва с него сноп свещи, излиза и го предава на хората в храма. Първите петнадесетина минути огънят не изгаря, едва след това става обикновен.
Преди няколко века арменците успели да оспорят правото на православните да получат огъвя и православният патриарх не бил допуснат в храма. Той се молел до една колона в двора, заедно с група православни около себе си. Тази година огънят не слязъл по молитвите на арменския предстоятел. Той изригнал от една колона на входната врата на храма, колоната се пропукала на това място и цепнатината може да се види и днес.