Православна доброволческа инициатива в помощ на децата без семейства към фондация Покров Богородичен
Когато някой пътува за първи път в прашния, раздрънкан и задимен с отровни газове автобус към дома в гр. Угърчин едва ли може да си представи до каква степен това, което предстои ще промени живота му. За по-малко от 48 часа с него се случват толкова нови, толкова изпълващи преживявания, познатият му живот се измества от радикално различна реалност и резултатът, когато завръщайки се стъпи на Софийската гара, е не просто спомен, не просто радост, но и тъга, които го карат да се връща обратно всеки път отново и отново.
Посещенията в дома в Угърчин имат своята вече 3-годишна история. За това време децата пораснаха, някой даже завършиха, доброволците или “софиянците”, както ни наричат в дома, също много се промениха – някои не бяха женени, а сега вече са или са на път да го направят, други нямаха деца, а сега вече имат, трети бяха студенти, а сега работят, а много изобщо не бяха чували за Угърчин, но сега ходят редовно.
Има нещо, което остава постоянно, непроменливо и за външните хора даже малко неразбираемо и то е несекващото желание, даже потребност да се връщаме при децата, да не ги изоставяме. Посещенията там, отдавна са престани да бъдат “проект” в смисъла на срочно определена целенасочена дейност. Става дума за по-важни неща от сухо формулираните проектни цели, става дума за жизнено важни неща, съкровени! За това, че споделяш живота на децата във всичко – от нощното напикаване и миенето на зъбите, до спасението на душата.
Много често доброволците, които посещаваме угърчинския дом, сме се опитвали да опишем това, което ни тегли натам и винаги сме се затруднявали. Струва ми се най-точно е описанието даденото от Андрей (драматичен режисьор, един от първите доброволци): “Ние ходим там заради вярата, надеждата и любовта”. Вярата, защото тя безусловно ни обединява, защото тя е първото и най-важно нещо, което мечтаем да споделим с децата като им открием новия хоризонт – този на Възкресението. Надеждата, че въпреки нашата немощ ще променим нещо в живота им, че мъката, самотата, изоставеността, агресията и обидата имат своя Утешител. И любовта, която е толкова малко в дома и като я няма децата плачат вечер в мръсните си кревати, бълнуват странни сънища или просто изпадат в нервен смях и плач едновременно. Това да им я разкрием е голямото предизвикателство на нашата мисия.
Любовта, също така, е това, което ни събра преди години, продължава да ни обединява и да привлича нови хора. Любовта, както казва св. ап. Павел не прави разлика, а доброволците сме толкова различни, толкова, че може би никога не бихме се срещнали и даже сприятелили ако не беше общото място – дома в Угърчин. Има художници със странни хрумвания и модернистични художествени търсения (Александра, Красимир, Роли, Ива, Елена), има млади момичета студентки, които едвам изкарват пари за квартира и храна (Мира, Светлана, Веселка, Теменужка), има хора с професии, които се борят да се утвърдят в живота (Ивайло, Георги, Андрей, Владо, Теди, Косьо, Данаила), има богослови, семинаристи и монаси (Поли, Борислав, Светла, Георги, братята от Клисурския манастир). Всеки, обаче, е на мястото си сред децата и неговото собствено присъствие с личните му особености и характер са незаменими.
Обединяващата сила на любовта в Христа е нещо, което дори съвсем непознати, случайно срещнати хора забелязват – преди месец на връщане от посещение в дома доброволците като шумна група били в купе на влака с други пътници. Един от тях ги наблюдавал с интерес и се заговорил с някои. Това което първо споделил било недоумението му колко различни хора са и как при все това се забелязва нещо, което ги обединява, различно от вкуса за музика, стила на обличане и житейските навици.
Ако питате същите тези хора, те биха се възмутили, че се пише за тях, важното, биха казали, са децата, важното е те да израснат с любовта към Бога и ближния в сърцата си, а ние, ние просто сме в Църквата.
Миряна Маламин-Сирийски, доброволец
