Доклад пред консултативна среща на православните богословски училища
Ваши Високопреосвещенства и Преосвещенства, достопочтени отци, братя и сестри!
За мен е голяма чест и огромна радост да говоря пред вас, ректорите, професорите и студентите от православните богословски учебни заведения.
Животът ми е тясно свързан с духовното образование. През годините имах възможността да преподавам Свещеното писание на Новия Завет, догматично богословие, омилетика, патрология и древногръцки език в различни духовни и светски учебни заведения както в Русия, така и зад граница.
За разлика, обаче, от повечето тук присъстващи, аз не представлявам на тази консултативна среща някое конкретно духовно училище. “Привилегированото” положение на частно лице ми дава възможността да изкажа открито и честно какво мисля за днешните проблеми на богословското образование и възможните пътища за преодоляването им, без да се страхувам, че ще засегна нечии интереси или достойнство. Ще говоря за ситуацията в Русия, но казаното вероятно има отношение и към някои учебни заведения в чужбина.
Мисля, че е необходима радикална реформа в руското православно духовно училище.
Такава реформа е необходима преди всичко поради факта, че научно-богословското ниво на духовните ни семинарии и академии в най-добрия случай отговаря на стандартите от края на XIX началото на XX век (като в някои отношения им отстъпва). Традицията на богословското образование в Русия беше прекъсната от революцията в 1917 г. Действително, тя беше продължена на Запад и даде на света забележителни православни богослови, като протойереите Сергий Булгаков, Георгий Флоровски, Александър Шмеман, Джон Майендорф, архим. Киприан (Керн), професорите А. В. Карташев, В. Н. Лоски и много други. Само че книгите им, от които Западът научава за Православието, все още не са в обръщение в руските духовни училища. Нещо повече, голяма част от преподавателите в духовните училища се отнасят към тези книги с недоверие, постоянно разпознавайки в тях “неправославни възгледи”. На практика достиженията на съвременното западно богословие също се пренебрегват в училищата ни.
За да може богословското образование да достигне до едно научно ниво, отговарящо на съвременните стандарти, е необходимо, струва ми се, да преразгледаме учебните си програми. Няма да е лесно да наваксаме пропуснатото за седемдесет години трябват огромни усилия, но ако не ги приложим, рискуваме да си останем в гетото, без всякаква надежда да се издигнем до нивото на съвременната световна богословска наука.
Освен това съм дълбоко убеден, че ни е необходим нов подход към някои аспекти на учебния процес, нови методи на възпитание, нова трактовка на правилата за дисциплина, нова концепция за взаимоотношенията между преподаватели и студенти. Духовните ни семинарии и академии са наследили от дореволюционната “бурса” (духовно училище, бел. прев.) възпитателни методи, от които трябва час по-скоро да се отървем. Не може да има възраждане на духовното образование в Русия, докато се практикуват подобни методи.
Учебни програми
Свещено Писание
Според мен основният недостатък на курсовете по Свещено Писание на Стария и Новия Завет, които се четат в руските духовни училища, се крие в пълното пренебрегване на достиженията на съвременната библейска критика. През последните десетилетия Западът напредна твърде много в изучаването на Библията; у нас пък основен източник на сведения по библейска критика си остава в най-добрия случай “Толковая Библия”, съставена в началото на века от А. П. Лопухин и неговите ученици.
Аз не призовавам към това, да пълним главите на православните студенти с безбройните концепции на протестантски и светски учени, относно предполагаемите автори на тези или онези библейски книги, автентичността на отделните фрагменти от Библията и други подобни. Повечето от тези концепции остаряват, преди да са се появили на бял свят. Но не бива и да се пренебрегва целия пребогат материал, събран от библейската наука в края на XX век.
Православният библеист е изправен пред сложна задача: да намери правилния подход към библейската критика, да почерпи от арсенала й всичко ценно за православния учен, като отхвърли ненужното и излишното. За да може, обаче, преподавателят по Свещено Писание да извърши такъв подбор, трябва да владее целия арсенал на съвременната библейска ученост.
Друг аспект от изучаването на Библията в духовните училища трябва да бъде системното запознаване с екзегезата на библейските и евангелски текстове в съчиненията на светите отци, в богослужебните текстове и в църковното Предание. Православният християнин трябва да може да чете Свещеното Писание в контекста на Преданието, като уравновесява и допълва сведенията, получени от библейската критика, с опита на Църквата.
Целесъобразно е да се въведат в духовните училища спецкурсове по библейска екзегеза, например: “Тълкованието на Новия Завет в Александрийската богословска школа”, “Тълкованието на Стария Завет в православната литургична традиция”, “Светоотеческо тълкование на Песен на песните” и т. н. Необходими са също така спецкурсове по библейска археология, по кумранистика, по география на Новия Завет и по другите разклонения на съвременната библейска наука.
Догматично богословие
Един високопоставен епископ на Руската православна църква веднъж ме попита: “Какво преподавате в семинарията?” Отвърнах му: “Догматично богословие”. Епископът се ококори, прекръсти се и каза: “Боже мой, какъв ужасен предмет! В живота си не познавам нищо по-скучно. Щом си спомня лекциите по догматика на професор еди кой си, направо ми прилошава.”
Догматиката се преподава в училищата ни най-често по схоластичните схеми, използвани някога в средновековния католически Запад и проникнали в руските духовни училища през XVII-XVIII век от Киевската духовна академия. Например, раздел първи от догматичното богословие учението за Бога съдържа следните теми: седем свойства на Божията същност, пет свойства на Божията воля, четири свойства на Божия ум и т. н. На Запад подобни схеми отдавна са излезли от употреба, а у нас все още се възприемат от някои като непоклатима основа за преподаване на православна догматика.
По мое дълбоко убеждение, схоластичните схеми трябва да бъдат изхвърлени на бунището: те само разрушават в човека вярата и пречат за възпитанието му в духа на Преданието на Източната Църква.Преподаването на догматично богословие трябва да се основава на Свещеното Писание и учението на светите отци на Църквата.
Да вземем за пример същия този раздел “Учението за Бога”. Той може да включва следните теми:Непостижимостта на Бога; Божиите имена; Апофатично и катафатично богословие; Свойствата на Бога; Същност и енергии на Бога. Всяка от тези теми е подробно разработена от светите отци. Темата за “Божията непостижимост” може да се разгледа с помощта на антиевномианските съчинения на Великите кападокийци и на св. Йоан Златоуст. Темата за “Божиите имена” може да се разисква въз основа на съчиненията на св.Григорий Богослов, Дионисий Ареопагит и др. Темата за “свойствата на Бога” може да се разкрие чрез съответния раздел в “Точно изложение на православната вяра” на преп. Йоан Дамаскин. И накрая, за темата “същност и енергия” може да се използват съчиненията на св. Григорий Палама.
Освен библейския и светоотеческия материал, в преподаването по догматика може да се използват и съвременни пособия, като лекциите по догматика на Вл. Лоски, построени изцяло върху светоотеческата традиция. Сигурен съм, че при подобен подход догматичното богословие ще се превърне в интересен и увлекателен предмет.
Догматът е основата на православния християнски живот. Цялото ни богослужение изхожда от догматите. Свещеник, който не познава догматите, прилича на лекар, не знаещ основите на медицината.
Уви, липсата на интерес към догматиката у някои представители на нашето духовенство и православно студентство става причина за пълна богословска неграмотност.
Ще посоча няколко примера. Веднъж изпитвах по догматика студенти-задочници от трети клас на Московската духовна семинария. Повечето от тях вече бяха приели свещенически сан. Построих изпита на принципа на отделянето на козите от овцете. Аз им задавах въпроси и, ако в отговора се съдържаше ерес, отговарящият сядаше отляво, ако нямаше ерес сядаше отдясно. Към края на изпита почти всички седяха от лявата страна. Един студент например ми заяви, че “Отец родил Сина, за да спаси човешкия род”. На въпроса ми “Какво е апофатично (отрицателно) богословие?” друг студент ми отговори: “Това е когато казват, че няма Бог”. Трети го попитах: “Колко природи има Иисус Христос?” Той отвърна: “Две природи.” “А колко естества” попитах след това. Отговор: “Едно естество.” Въпрос: “Как така две природи, а едно естество?” Отговор: “Именно: едно естество в две природи.” И след всичко това се изненадваме, че нашите енориаши нищо не разбират от догмати. Ако такива са ни пастирите, какво да очакваме от овцете?
А ето един съвсем куриозен случай. На изпита по догматика за втори клас на семинариите дойде при мен един послушник от голям манастир (сега той сигурно е вече йеромонах или архимандрит). Каза ми: “Отче, задайте ми някой по-лесен въпрос. По цели дни съм в послушание и нямам време за учене”. И аз го питам: “Колко Лица има в Пресветата Троица?” Послушникът се замисли, притвори очи. Казвам му: “Да не би наум да Ги броите?” След дълго и мъчително мислене той промълви: “Едно Лице”. Питам го: “Защо тогава вярваме в Троицата, щом Лицето е едно?” Той ми отвърна: “Отче, нали ви помолих да не ми задавате трудни въпроси. Аз съм послушник, нямам време за учене.” И това не е анекдот, а случка от собствения ми преподавателски опит.
Мистично богословие
Една от причините, поради които догматиката се възприема от нашите студенти като сух и безинтересен предмет, е фактът, че тя се преподава извън контекста на духовния опит на християнина сякаш “сухите догми” нямат пряко отношение към това, което наричаме “живот в Бога”, “живот в Христа”, духовен и мистичен опит.
В същото време съществува най-тясна и пряка връзка между догмата и духовния живот; между това, в какво вярва човек и това, как се моли; между догматичното съдържание на вярата и проявленията й в личния опита на християнина. Евагрий монах казва, че богослов е онзи, който правилна се моли.
Във връзка с казаното искам да поставя следния въпрос: не трябва ли да въведем в духовните училища отделен курс по “мистично богословие”?
Отсъствието у нас на подобен предмет води до това, че студентите не изучават основополагащи теми от светоотеческата традиция: Богопознанието, съзерцаване на Божествената светлина, обожване на човешката природа.
Като помощен материал за курса по мистично богословие в духовните училища могат да се използват съчиненията на гореспоменатите отци и учители на Църквата. Книгата на Вл. Лоски “Очерки по мистично богословие на Източната Църква”, както и трудовете на Н. Арсениев слабоизвестни в Русия могат да служат като добра база на преподавателите.
Курсът по мистично богословие може да включва и следните теми: мистична традиция на Западната Църква, нехристиянски мистицизъм, псевдомистичен опит и др. Само че тези теми трябва да се преподават, след като бъдат изучени основите на мистичната традиция на Православната Църква.
Православният свещеник трябва да може да различава духовност от прелест, “духа на истината” от “духа на заблуждението”, истинския мистичен опит от лъжливия.
Преди време препоръчах на един студент книгата “Старец Силуан” и други съчинения на приснопаметния архимандрит Софроний (+ 1993). Студентът ме попита доколко “сигурни” са книгите на отец Софроний от гледна точка на православната духовност. Отговорих му, че тези книги (преведени на повече от 20 езика) са настолна книга за православните монаси по целия свят, в това число и на Атон. “А на нас ни казаха, че отец Софроний е пребивавал в прелест” ми отвърна студентът. Тогава го попитах: “Защо просто не прочетете една от неговите книги? Ако забележите в нея прелест затворете я; но ако видите, че няма четете и се радвайте на прекрасното духовно четиво”. Студентът ми отвърна с въпрос: “Ами ако не съумея да отлича прелестта от истинската духовност?” Казах му: “Щом Вие, бъдещият пастир, не можете да отличите духовност от прелест, то на какво смятате да учите Вашите енориаши?”
Ето защо е необходимо да се преподава мистично богословие в духовните училища. Пастирът на Православната Църква не трябва да изпитва страх от “духовността” като такава. Той не трябва да се бои да чете книги по въпросите на духовния живот; той трябва да знае какво е истинно православен мистичен опит и какво е лъжлив мистицизъм. Само тогава ще може да бъде истински духовен наставник, умеещ да отличава светлината от тъмнината, способен мъдро да ръководи своето паство.
Аскетика
В дореволюционните руски духовни училища се е преподавал предметът аскетика, който днес отсъства от учебните програми. По мое дълбоко убеждение, такъв предмет е крайно необходим на бъдещите пастири. Какво са “духовна трезвост”, “борба със страстите”? Какво изобщо е “страст”? Какво е грях? Какво включва в себе си понятието “християнско целомъдрие”?
Защо целомъдрието е необходимо и в монашеството, и в брака? Какъв е смисълът на монашеството? Какви са основните монашески обети? Как да се борим с унинието? Какъв е смисълът и духовното предназначение на поста? Защо православният християнин извършва поклони? Какви са основите на молитвената практика на Православната Църква? Отговор на тези и много други въпроси трябва да даде курсът по аскетика.
Аскетиката не е специфично монашеска учебна дисциплина. Всеки християнин трябва да е запознат с основните принципи на аскетичната практика и да умее да ги въплъщава в живота. Отците-подвижници на древната Църква са писали не само за своите братя-монаси, но и за всички аскетично настроени вярващи. Ето защо техните съчинения до ден днешен са “насъщен хляб” за мнозина православни християни. И заради това много миряни всекидневно четат и изучават тези съчинения. Не ги изучават (поне не и систематично) само студентите от духовните академии и семинарии.
Патрология
Преподаването на патрология у нас често се свежда до заучаването на биографични данни за този или онзи отец на Църквата и най-бегло запознаване с отделни аспекти от учението му.
Според мен е необходимо да се преосмисли концепцията за преподаване на патрология. Не зубрене на дати, а изучаване на светоотеческото наследство ето върху какво трябва да се постави акцентът. Не е достатъчно бегло запознанство с цитати от отците: трябва да се четат целите им съчинения. У студентите трябва да се култивира вкус към четенето на светоотеческа литература.
Не е достатъчно запознаване само със съчиненията на отците на Църквата и отците от Вселенските събори. Трябва да се изучават и късновизантийските автори (светите Григорий Палама, Симеон Солунски, Николай Кавасила) и гръцките отци от периода на османско господство (преп. Никодим Светогорец). Трябва да се въведат и спецкурсове по руска патрология, сирийска християнска литература и други национални писмени църковни традиции.
Успехът на християнството през ІV век до голяма степен е обусловен от умението на отците на Църквата да говорят на езика на своето време, да отговарят на въпроси, породени от самия живот. Светоотеческото богословие не е било “остаряло”: то се е развивало в крак със своето време. Относителният неуспех на християнската мисия в съвременния свят донякъде е свързан с факта, че богословието се развива по свои собствени закони, а животът си тече по собствено русло. Богословието се превърна в откъсната от реалността наука, представляваща интерес само за специалисти.
И накрая, трябва да се научим не само да мислим, но и да живеем по светоотечески. Ето я глобалната задача, задачата на живота ни. Но първите крачки в това поприще могат да бъдат направени още по време на обучението в духовното училище.
Философия
Някои отци на Църквата, като Григорий Богослов, Василий Велики, Григорий Нисски, Йоан Златоуст и др., са изучавали години наред философия. Климент Александрийски разсъждава за ползата от философията по следния начин: “Философията наистина е изкуство на правилната мъдрост, източник на опит в жизнено важните дела; тя е непоклатимо познание за Бога и човека; едно здраво и непоколебимо притежание, скрепящо в единство настояще, минало и бъдеще.”
В нашите духовни семинарии философията или изобщо не се изучава, или се преподава най-повърхностно. Дори в академиите философията не се изучава систематично.
Миналия век учениците от бурсата са разрешавали следния въпрос: “Ще се спасят ли Сократ и другите благочестиви езически философи или не?” На днешните семинаристи не винаги им е познато дори името на Сократ.
Мисля, че студентите от семинариите и академиите трябва задълбочено да изучават античната философия. Без достатъчна подготовка в тази област студентите не биха могли да четат и да възприемат адекватно съчинения, като “Източник на познанието???” на преп. Йоан Дамаскин, както и много други.
Трябва да се изучават също така и западната средновековна философия, немският класически идеализъм, екзистенциализмът и други философски течения на новото време. Всичко това значително ще обогати кръгозора на православния пастир и ще способства за интелектуалното и духовното му развитие.
Литургика
По правило преподаването по литургика в духовните ни училища се свежда до заучаването на различни рубрики от Типикона. Например: “Последованието на утринното богослужение на Благовещение, ако то съвпадне с Велики Вторник”. В живота на един свещенослужител това може да се случи веднъж или два пъти на петдесет години. Какъв е смисълът да се зазубри реда на това богослужение, след като, преди началото на службата, може да се отвори Типикона и да се погледне какво пише в него.
Мисля си, че литургиката трябва преди всичко да разкрива пред учениците духа и смисъла на православното богослужение. Не бива да свеждаме литургиката до уроци по богослужебна практика. Трябва да се изучава литургично богословие. Необходимо е да запознаваме студентите с историята на Литургията, с историята на денонощния и седмичния богослужебен кръг, с годишните църковни празници.
Една от главните цели на духовните училища е да помогне на студента да влезе в притежание на богатството на литургичната поезия и литургичното богословие.
Богослужебните текстове на Православната Църква са нашето живоносно наследство, което трябва да познаваме и обичаме. От догматична гледна точка тяхното значение е не по-малко (а може би и по-голямо) от това на светоотеческите съчинения. Огромен пропуск е, че богослужебните текстове не се изучават в духовните училища.
Омилетика
Преподаването на омилетика в някои от духовните училища е твърде незадоволително. Струва ми се, че самият подход към проповедта е принципно погрешен.
Ето ви нагледен пример как студент от руска семинария подготвя проповедта си. Преподавателят избира темата и схемата на изложение. Студентът пише проповедта и след това я показва на преподавателя, който я “редактира”, тоест изхвърля от нея живеца, всичко индивидуално и нестандартно. След което студентът заучава “редактираната” версия на проповедта и в уречения ден я произнася в семинарския храм след вечерня. Не се допускат никакви отклонения от одобрения текст. Възможно ли е по този начин да възпитаме проповедник?
Студентите биват задължавани да говорят на изкуствен, архаичен език. Резултатът от уроците по омилетика е, че след напускане на семинарията студентите са неспособни да говорят на нормален, човешки език, че Христовото слово не успява да достигне до ушите и душите на енориашите. Защо да не предложим на студентите като образец проповедите на нашите съвременници митрополит Антоний (Сурожски) и протойерей Александър Шмеман?
Струва ми се, че преподавателят по омилетика всячески трябва да развива и поощрява в студентите способността за импровизация. Твърде често свещеникът е принуден да реагира в движение, без да ма никакво време за подготовка. Ако той не е привикнал да импровизира, обикновено се сковава и произнася нещо несвързано и неубедително.
Сравнително богословие
В повечето духовни училища сравнителното богословие е леко осъвременено “обличително богословие” от ХІХ век. Студентите изучават всевъзможните заблуждения на протестантите и католиците, но не научават нищо за реалния живот на вярващите от тези конфесии.
Не е достатъчно да се изтъкват само слабите страни на другите конфесии: трябва да обръщаме внимание на силните им страни. Едва когато православният свещеник е запознат със силните страни на инославните Църкви, той ще придобие необходимото средство за диалог с тях. В противен случай съществува опасността при среща с представителите на други конфесии той да се окаже неподготвен и обезоръжен.
На уроците по сравнително богословие трябва да запознаваме студентите не само с историята, но и със съвременния живот на инославните Църкви. Трябва да изучаваме не само богословските отклонения на тези Църкви от Православието, но и цялата им богословска и духовна традиция.
Древни и нови езици
Изучаването на древни и нови езици в семинариите трябва да е на високо ниво. Полезно е да се обърнем към опита на руските духовни училища от ХІХ век. Ще ви напомня, че гръцкият и латинският тогава са се изучавали в гимназиите. В семинариите и академиите студентите вече са чели класически автори и отците на Църквата в оригинал. Под ръководството на професорите те са превеждали текстове на светите отци на руски. Многотомните руски събрани съчинения на светите отци в значителна степен са плод на преводаческата дейност на студентите от Московската, Санкт-Петербургската, Киевската и Казанската духовни академии.
В много от съвременните семинарии гръцкият и латинският се преподават само една година и то едновременно. В академиите отделят повече време за езикова подготовка, но учебните програми са ориентирани към един минимум филологически знания, които не позволяват на студента дори да чете свободно Евангелието в оригинал, да не говорим за съчиненията на отците.
Мисля, че интензивното преподаване на древни езици трябва да започва в първи клас на семинариите и да продължава през целия период на обучение. Випускникът трябва свободно да чете Евангелието в оригинал и да знае основите на латинския.
Преподаването на нови езици също е незадоволително. Във време, когато се рушат граници и светът става тесен, знанието на един европейски език е необходимост за всеки випускник на семинарията.
Някои други учебни дисциплини
Има още няколко дисциплини, които, струва ми се, трябва да навлязат в духовните учебни заведения. Например пастирска психиатрия. Много наши свещеници си нямат понятие от психичния живот на човека, не могат да отличат феномен на духовния живот от психично разстройство. Това, което се приема за грях на унинието, често е тежко психическо заболяване, изискващо не забрани и епитимии, а внимателно и задълбочено лечение. Преди 50 години архимандрит Киприан (Керн) писа: “От гледна точка на Православието и църковното предание, нямаме основания да виждаме пречка в използването на психиатрични и психоаналитични данни в пастирската дейност. Психиатрията принципно не противоречи на пастирството; не бива да му пречи… Захващайки се с нелекото дело на душеводителството, пастирят не бива да се ограничава само с учебниците по пастирско и нравствено богословие и аскетика, а трябва в някаква степен да се запознае и с изискванията на психологията и пастирската психиатрия. Това ни най-малко няма да навреди на неговата “духовност” и “православност”.
Другият предмет, който би следвало да се въведе в духовните училища е агиологията. По време на обяд в семинариите и академиите се четат жития на светците, но не се прави опит за научно осмисляне на този вид духовна литература.
…
Нарисуваната от мен картина може да ви се стори твърде мрачна. За съжаление казаното до тук не е преувеличение: всичко е взето от действителността. Много от изброеното спада към грешките на растежа и вярвам, че ще бъде преодоляно. Колкото по-бързо толкова по-добре!
Дълбоко съм убеден, че бъдещето на нашите Църкви зависи от това на какво и как учим пастирите в духовните училища. Върху преподавателите в семинариите и академиите лежи огромна отговорност. Свещено и прекрасно дело е да възпитаваш бъдещ пастир, но никак не е лесно. Изисква се търпелив, многодневен, умен труд. “Кой е способен да извае за един ден, сякаш глинена фигурка, защитник на истината, който стои заедно с ангелите, славослови с архангелите, възнася жертва на небесния жертвеник, свещенодейства заедно с Христос, възсъздава съзнанието, възстановява образа Божий, твори за висшия свят и ще кажа нещо повече става бог и другите прави богове?” пише св. Григорий Богослов.
В заключение искам да се обърна към ръководството и преподавателите от православните духовни училища. Всечестни отци, братя и сестри! Хората, които влизат в духовните училища, в по-голямата си част са или чисто злато, или злато със сребро. Не бива да позволяваме това злато да загуби блясъка си, не бива да мачкаме у тези хора филизчетата на самостоятелната мисъл, не бива да повреждаме душите им с камшична дисциплина, камшично благочестие и безсмислено зубрене. Нека дадем възможност на нашите ученици да разкрият в пълнота духовния, интелектуалния и творческия си потенциал. Не бива да гасим в тях огъня на вярата, но трябва да му помогнем да се разгори още по-силно, с пламък, който докосва небето.
Искам също така да се обърна към студентите. Скъпи мои братя! Ако не ви е провървяло и сте попаднали в училище, в което не ви удовлетворява учебната програма не се отчайвайте. Съставете си програма и се занимавайте по нея. Само не губете драгоценните дни, отпуснати ви от Бога за учение.
Ако ви казват, че нищо не струвате и че вашата ученост никому не е притрябвала, не им вярвайте. Всеки от вас е драгоценен в Божиите очи и от всеки зависи настоящето и бъдещето на Църквата. Православната Църква изпитва глад по богослови, които да съчетават в себе си дълбоки познания в различни области на богословската наука с абсолютна и всеотдайна преданост към църковното дело.
Скъпи студенти! Изучавайте Свещеното Писание, четете съчиненият на светите отци, неуморно пийте от “източника на знание”, съдържащ се в пребогатото предание на Православната Църква. Изучавайте древните и нови езици. Не се страхувайте да черпите и от съкровищницата на светската ученост. Но най-важното неуморно подклаждайте в себе си онзи огън на вярата, който ви доведе в Православната Църква и в духовното училище. Не му позволявайте да изгасне, дори ако всичко около вас се мъчи да го изгаси.
Белград, Сърбия
16-24 август 1997 г. (със съкращения)
Превод от руски: Димитър Спасов
