Св. Атанасий Велики
Отец Стефан Санджакоски е роден на 3 септември 1956 г. в гр. Струга, разположен на брега на Охридското езеро. Той е четвъртият, най-малък син на семейство Санджакоски. Духовният и интелектуален климат в семейството се е формирал още от патриарха на фамилията Архимандрит Калистрат (Санджак) Зографски (+1914), Архимандрит на Светогорския манастир Зограф.
През 1977 г. Стефан Санджакоски завършва природо-математеческата гимназия в Струга. През 1983 г. завършва блестящо Православния теологически факултет в Белград.
С препоръката на Професорския колегиум при Богословския факултет в Белград пребивава шест месеца в Света Гора Атонска: през 1984 г. изучава езика на византийските Отци на Църквата, както и хилядогодишния монашеско-аскетски праксис на Богородичния Перивой.
От 1985 г. до 1988 г. е на следдипломно обучение в Православния богословски институт в Париж, където предмет на неговите изследвания е кодексът на аскетска мъдрост от V век „Патерикон”. Негов ръкововодител е професор Оливие Клеман, ученик на Жан-Пол Сартр.
През 1990 г. е назначен за преподавател по Патрология, Аскетска Теология, Християнска Етика, както и по История на философията в Теологическия факултет в Скопие.
Съвременната евроамериканска култура създава отрицателен възглед върху екзистенциалния въпрос за смъртта.
Ще илюстрираме тази теза с работния облик на едно погребално бюро в САЩ. Очебиен е опитът то по нищо да не се различава от останалите фирмени офиси. Погребалният агент полага големи грижи опечаленият да не почувствува, че тъгува. От погребението се „произвежда” един вид полурадостно преживяване. Мъртвецът е неизбежният факт на смъртта и причина за усещане на една необикновена конспирация за мълчание. Дори трупът се разкрасява козметично, за да се камуфлира смъртта. Това означава, че нашият свят, който прекалено цени живота, отглежда култури, фиксирани върху смъртта. За смъртоцентричните култури смъртта е огромна и всеобхватна реалност, а животът е една голяма подготовка за смъртта.
Феноменът танатос определя човешката цивилизация през цялата й история. Смъртта сочи безсилието на антропоцентрично детерминираната култура да надмогне човешката трагедия. Културата е толкова по-смъртна, колкото е по-богоборна. Надеждата на човека (културата, заразена от смъртта), поставена очи в очи със смъртта, ентропира, загубва се в нищото. Истинските културни ценности не съществуват сами за себе си и не позволяват да бъдат антропоцентрично детерминирани. Впрочем и етимологичното значение на понятието „култура” извеждаме от понятието „култ”. Неговото най-дълбоко значение бихме превели като поставяне на поетическите сили на човека в динамична връзка с Бога. Плодът на тази връзка носи Божия полъх и свидетелствува за Бога. Такава култура придобива смисъл. Доколкото пък културата се отчуждава от Бога и от човека, дръзко отказвайки да богослужи, за да й служат, тя става страшен капан на прелестта1.
Тогава какво е смъртта? Нашият християнски опит съзерцателно ни изправя очи в очи с истината за смъртта като крайна придобивка на човешката богооставеност и на отчуждаването на човека от самия себе си. Човекът като голо битие е смъртен, или според Хайдегер „битие за смърт”. Йов, олицетворението на старозаветния библейски екзистенциализъм, гол и прокажен, се оказва хвърлен на бунището на екзистенциалния некропол. Но тъкмо затова и тъкмо той, от позицията на своя опит, говори за човека като за битие, което „никне като цвят и като цвят вехне”.
Най-големият христолог на Църквата, св. Максим Изповедник, казва, че човекът е сянка на смъртта, а смъртта е сянка и полигон за движение на човека дотогава, докато не го огрее слънцето на живота – Бог.
Динамичният аспект на смъртта намира свое въплъщение в чувството и съзнанието за преходността на човека и света. Този потвърден светоглед за смъртта ни разкрива смъртта като Божие човеколюбие. Човеколюбивото измерение на смъртта се отразява във факта, че човешкото страдание е исторически ограничено. Какъв би бил светът, който би се случвал в злото и чиито перспективи са есхатологични? (Хитлер!?) Смъртта се съдържа в надсъществената необходимост злото да не вземе превес. Богочовеколюбието на смъртта прави невъзможно овековечаването на злото.
Платон е съзнавал екзистенциалното значение на смъртта, когато призовавал да гледаме на нея като на крайно достижение на истинската философия. Обаче Платон поставя философското виждане за смъртта в синергия с религиозното, което има за цел да помири човека със смъртта. Можем само да предполагаме колко мъки е струвало на Платон в своето съчинение „Федон” да направи смъртта не само желана, но и добра.
Но колко често ехото на „Федон” е докосвало историята на човешките вярвания, когато човекът е заставал очи в очи с избавлението от света на преходност и страдания. Утеха на хората в екзистенциалната задънена улица станало умуването, че смъртта е от Бога и тъкмо заради това е добра и съставна част на живота. В стремежа да се стигне до решение хората изнамирали различни значения на смъртта. Сами себе си се уверявали, че смъртта е по-добра от изнемощялата старост и формирали учението за безсмъртието на душата, която ще надживее смъртността на тялото. Споменатите настоявания се опитват да елиминират застрашителната изключителност на това преживяване.
Старозаветната библейска теология обяснява смъртта като последица на греха, т. е. като заплащане за греха. Този юридически момент на старозаветния библеизъм е надмогнат в отношението на новозаветната библейска теология към смъртта. Смъртта за християнската теология придобива по-дълбок смисъл и представлява израз на Божественото човеколюбие. Човешката екзистенция се движи в пространството между двата противоположни критерия: животът и смъртта. Човекът ще добие възможността да възраства по мярата на Първообраза (Архетипа), доколкото осъзнае греха като причина за смъртта. Грехът „изпържва” душата и, според св. Кирил Йерусалимски, „прекършва духовните кости на ума”.
Това подчертано антиюридическо отношение на патристическата теология към смъртта ни поставя очи в очи с опасностите, които ни дебнат от учението за безсмъртието на душата. Доктрината за безсмъртието на душата по своята същност се корени в антагонизмите между духовното и материалното, поради което не принадлежи на християнското учение, както не му принадлежи и тезата за смъртта като освобождение или наказание.
Включването на споменатите доктринерни синтагми в християнското богомислие изкривяват православната теология и благочестие. Тези схващания „бяха плодотворни” докато християнството живееше в „религиозния” свят, т.е. в света, чийто център беше смъртта. Но плодотворността се изгуби, откакто светът премина от религиозен „смъртоцентризъм” в религиозен „секуларизъм”.
Секуларността на света не е резултат от изкуствения вакуум, предизвикан от „ирелигиозността”, „материализма” и „загубването на религията”, а първоначално плод на неспособността на старата „танатосоидна” религия да отгатне тайната на смъртта.
Малко християни знаят, че тъкмо християнството е главен причинител на процеса на освобождаване от такива стари религии. Благовестейки пълнотата на живота, християнството стана двигателен импулс за освобождаването на човека от тиранията на религиозния страх и песимизъм.
Секуларизмът е породен в лоното на християнския свят. Обаче той ще избълва християнството, когато то стане хладко поради сближаването му със „старата религия”, т. е. тогава, когато християнството започне да предлага на света „обяснението” и „учението” за смъртта и живота, които самото то беше унищожило. Християнството няма за цел да помогне на хората като ги помири със смъртта. Християнството е епифания на Истината за живота и смъртта. Значи Истината, а не помощта, е критерий за месианските надежди на християните.
Християнството е в непримирим конфликт със старите религии и с религията на секуларизма. Ако целта на християнството се разбира като нужда да освободи човека от страха от смъртта като го помири с нея, християнството не би могло да отговори на тази нужда, защото другите религии са много по-ефикасни от него по този въпрос.
Но как се е стигнало до това страхът от смъртта да стане първа и най-дълбока реалност? Човекът чувства живота като дар Божий. Съзнанието за неговата преходност при исторически детерминирания човек поражда страх и гърч. Страховете и опасенията поради безсмислието и безцелността на живота, до които се стига чрез плътския хедонизъм и тленните спекулации на ума, са потопили ума в смъртта. Той ненаситно е хранен от смъртта; смъртта му е станала граница. На самия ръб на границата със смъртта се изпречва страхът: как да се запази живота? Философията сократовски се връща при човека. Екзистенциалната философия на Киркегор и Сартър чувствува това, което е наречено от нас „екзистенциално”. Душата не иска да се освободи от похотта, робува на тялото и, страстно предавайки му се, намира в него наслада, но и признаци за собственото си умиране. Отровената от смъртта душа не може да приеме постенето на духа. Духът пък се бунтува и вика. Основите, върху които човекът е зидал своето щастие, се сгромолясват в бездната на безсмислието.
Критерий за съвкупното дело на Личността е животът. Тъкмо заради това християнството не се съгласява на помирение със смъртта. Християнството ни открива смъртта така, както ни открива Живота, т. е. Христос. И доколкото Христос е епифания на Живота, за християните смъртта е враг, който трябва да се унищожи. Смъртта не е „мистерия”, която чака да бъде обяснена. Точно това се опитват да направят религиите и секуларизмът.Тъкмо в акта на демистификация на мистериона на смъртта на нея й се признава „статус”. Рационално оправдавана, тя „става” съвсем „нормален” феномен. Само християнството провъзгласява смъртта за ненормална и неприродна.
Sub Specie Christi, този свят и този живот са изгубени. Но това не е така, защото са изплашени от смъртта, а защото са приели смъртта и са я „нормализирали”. За християнството е безсмислено Божият свят да се претвори в космически некропол. Също така е безсмислено такъв некропол да бъде племахнат и заменен с „друг свят”, който повторно ще прилича на гробища. Този „друг свят” отвъд гробищата, наречен от секуларистите „вечен покой”, е обект на религията на есхатологичния некропол. Да живее в космически некропол и всекидневно да се „разполага” с хиляди трупове и да бъде възхитен от това, както от „праведно общество”, е „щастие”, което ни открива истинското падение на човека. Това означава, че не липсата на морал или злосторството разкриват човека като паднало битие. Като паднало битие го разкрива неговият „позитивен”, т. е. религиозен или секуларен идеал, и задоволяването му с този идеал.
Единствено Христос осветлява това падение на човека, защото само в Христа ни е открита пълнотата на живота. Смъртта пък става „ужасна”, защото отстъпва от живота като неприятел. Тъкмо този свят, а не някой „друг свят”, и тъкмо този живот, а не някой „задгробен живот”, са дадени на човека, за да му бъдат Света тайна на Божественото присъствие. В тях и с тях човекът е в заедност с Бога. Само чрез този свят и чрез този живот, „преобразувайки” ги заедно с Бога, човекът реализира предназначените цел и смисъл. Така страхът от смъртта не се състои в това, че тя е „край” или в това, че тя означава унищожаване на тялото, а в това, че смъртта като ни сбогува със света и живота, ни сбогува с Бога. Мъртъвците не могат да славят Бога. Троицата е Бог на живите. Когато Христос ни откри живота, разбрахме християнското послание за смъртта като за враг Божи. Когато животът заплаче на гроба на приятеля, когато той съглежда ужаса на смъртта – тогава започва победата над нея.
Светата тайна е преображение. Но не свръхестествено, а в Царството Божие, в света, който идва, в реалността на този свят и неговия живот, който Христос изкупи и възстанови. Светата Тайна не е преображение на „естественото” в „свръхестествено”, а на „старото” в „ново”. Заради това Светата Тайна не е чудо, с което Бог прави невалидни „законите на природата”, а манифестация на последната истина за живота, за човека и природата, на Истината, която е Христос.
Църквата е двери в съвкупния живот на Богочовека Христос.Това е общение в незалязващия живот, „радост и мир в Светия Дух”. Църквата е очакване на „незалязващия ден” на Царството Божие. Но не очакване на някой „друг свят”, а осмисляне на всички твари и на съвкупния живот в Христа. В Христос и смъртта стана акт на живота, защото Той изпълни смъртта със самия Себе Си, със Своята любов и светлина. Сега мисълта на св. Атанасий Велики става развръзка на поставения проблем. Той казва: „Тялото Христово притежаваше същата субстанция, както и телата на хората, и Христос умря според общата съдба на своите сътелесници. Смъртта на всички се реализира в Тялото на Богочовека, но и смъртта, и тленността бяха унищожени от Логоса, който живееше в Тялото”.
В пълнотата на Христовия богочовешки живот се съдържа нашето спасение, новият живот, новият корен на нашето ново съществуване.
Всъщност Смъртта и Възкресението Христово, бидейки неразделни, са цялостен и всеобхватен сотириологически акт на триумфа на живота над смъртта.
Възкресението Христово не е просто „оживяване на трупа”, за да се върне след това мъртвия човек стария живот и да умре повторно. Божествената Пасха е поетическо преображение на телесното тяло в духовно тяло с нови особености, свойствени на незалязващото време на Денят Осми. Обезсмъртеното тяло е видимо само за очите, осветени от светлината на вярата. Заради безстрастието и безсмъртието духовното тяло е освободено от гнилостта на материята и преминава през „затворена врата”. След това не престава да бъде тяло и не се претворява в друго.
В преданието на православната аскетическа теология смъртта става критерий за човешкия живот. Тя възпитава човека да се стреми към всичко, което е вечно и което ще го откъсне от нищожното. Защото всичко, което е вечно, привлича човешката любов, поради нагона човекът да се увековечи. И тъкмо смъртта е тази, която предупреждава човека кой е и какъв е. Да не се търси щастието в смъртта, нито в преходното.
Бог е поставил смъртта, за да бъде будилник на човека за смисъла на живота. В съгласие с антропологично-сотириологичните принципи на православната аскетска теология, Преподобният старец Силуан Атонски изрече боговдъхновената мисъл, която ще стане противоотрова на този наш еон против духовната смърт: „дръж ума си в ада и не се отчайвай”. Какво означава това? Това е повик към човека да отглежда своя ум в смъртта, за да може, пребивавайки в нея едновременно да съзерцава и да отделя двата образа на смъртта: историческата или биологическата смърт, и есхатологическата или екзистенциалната смърт. И докато биологическата смърт е богочовеколюбие, екзистенциалната смърт е изтезание и кошмар на богооставеността, умножен по вечността. Възгледът на авва Силуан Атонски е докрай развит в безсмъртното любомъдрие на Достоевски, намерило израз в максимата: „С Христос в сърцето, и в ада.”
В присъствието на Христа адът губи своето въздействие.
И Хайдегер е виждал онтологията на смъртта, анализирайки съвременното изкуство: „Само Бог може да ни спаси от съвременното изкуство. Отвътре то лъха на гнилост, на смърт. От смъртта еднакво са инициирани и изобразителните изкуства, и поезията, и литературата, и философията”. Хайдегер копнее да върви по апофатическия път, който води към Бога. Благодарение на смъртта човекът разпознава лъжливите похоти на телесните очи, на горделивия ум и на горделивия живот. Западноевропейската литература от типа на „Дон Жуан” или „Ромео и Жулиета”, когато се занимава с проблема за плътската любов, завършва с трагедия и неизцелима тъга. От една страна првързаността към похотта на очите и тялото, от друга страна съзнанието за преходността на похотните наслади, конструират състоянието на онтологична грешка и трагедия. Хората, които третират идолопоклоннически красотата на тялото си, когато тя биологически и исторически ги изостави, се отчайват, обезумели пред смъртта. Някои се опитват да прекратят живота си, защото са жертви на идолски обожествената красота на собственото си тяло. След загасването на плътската красота човекът-нарцис стои, обзет от ужас пред въпроса: какво ще се случи по-нататък? Бяга в пределите на Юдино Искариотското отчаяние, което води към самоунищожение. Смъртта е израз на Божественото човеколюбие, а не наказателна мярка в ръцете на Бога, мислен като садист. Човекът, който еквилибрира на границата между битието и небитието, се буди от смъртния си сън чрез екзистенциалния молитвен вик: „Господи, освободи ме от моята тленност!”
И тъкмо поради това, докато поклонниците на евроамериканския секуларизъм дори чрез погребалното бюро отвръщат мисълта си от смъртта, православните калистрати на пустинния антиград претворяват предметите за всекидневна употреба (леглото или масата) в символи, които подсещат за смъртта. В леглото виждат картина на гроба, а ковчега се слага на масата. Мисълта за смъртта се чувства постоянно.
Начинът на умиране на един праведник претворява смъртта в радост. За него смъртта не е наказание, нито ужас, а мощно педагогическо средство в ръцете Божии, с което Бог пробужда човека за безсмъртие. Ако безсмъртието не успя да фасцинира човека, тогава това ще направи смъртта. Смъртта е толкова мощна, че човекът поне тогава ще има потребност да се замисли над себе си. Смъртта е застрашаващо разпятие на човека. Неговото обезобразяване. Разпъва се най-святото в човека, Личността, но и неговите страсти. Христос не случайно избра смъртта за да победи с нея смъртта. Смъртта е умиране за греха. Тя е смърт за стария овехтял човек и рождество за новия човек по мярката Христова. В Христа умря лъжовният човек, за да се роди съвършеният, благодатен Богочовек.
Съзнанието за смъртността е общочовешко чувство. То ни се открива като преобръщаща ума покайна тъга. Буда видял труп и скитник-монах. Това предизвикало в него асоциация за събуждането на лотосовия цвят, а той символизира събуждането за живот. Според Буда всичките съставни части на човешкото тяло са преходни. Затова Буда, изпълнен с тъга, напуска света. Противоположно на Буда, православният монах, както вече споменахме, радостно е потопен в надеждата, че Бог никога не изоставя човека съвсем. Отивам си, за да остана вечно с вас – е логиката на биологическата смърт. Буда не е могъл да притежава християнското чувство за смъртта, но е притежавал чувството за преходността на всички части на човешкото битие. Желанието е причина за човешките страдания и, в края на краищата, за смъртта. Желанието е ненаситна болка. Болката кулминира в смъртта. Тогава желанието губи своя смисъл. Затова Буда проповядва освобождаване от видимия свят. За разлика от Буда, при когото физическият космос е майя (нищост, привидност), в християнството видимият свят е светиня от Бога, дарувана на човека чрез Бога. От чувството за преходността на всичките части на човешкото битие в индийската мисъл произлиза съзнанието,че животът е живот за смърт. Такова съзнание буди покайна тъга.
Отец Георгий Флоровски твърди, че съвкупната антична философска мисъл е изпълнена с неизцелена тъга. С тази проблематика се срещаме и в натуралистичните религии, чиито катарзиси безнадеждно завършват в рамките на неизцелената тъга. Тя е омагьосан кръг и необходимост, манифестирана в мистериона на смъртта. В нея човекът е абсолютно немощен. От този омагьосан кръг произлизат учението за мира в Индия и учението за кисмет в Исляма.
При Кант срещаме една друга мисъл: „Дали човекът на здравия разум би поискал повторно да премине през бедната игра на живота, в същите условия или дори при каквито и да било условия?”
Християнството се фалшифицира, доколкото безотговорно и с лекота се отминава факта, че смъртта за християнството не е край, а реалност на този свят. Дори тогава, когато „утешаваме” хората, помирявайки ги със смъртта по начин, че светът се трансформира в безсмислена сцена за индивидуална подготовка за смърт, християнското послание е фалшифицирано. Защото християнството благовести, че Христос умря за живота на света, а никак не за „вечна почивка” от този свят.
Светът не обича религията, а религията не обича християнството, защото чувството за грешка и разочарование ще трае дотогава, докато християните схващат християнството като „религия”, чиято цел е да помогне, дотогава, докато хората се придържат към утилитарното самосъзнание, свойствено за „старата религия”. Защото наистина това беше една от главните функции на религиите: да помогнат, особено да помогнат на хората да умрат.
***
1 Прелест – състояние на душевна горделивост, противоположно на смирението. Най-опасният враг в процеса на духовно усъвършенстване.
Превод: Юлия Станкова
