Само човешко дело ли е сключването на брачен съюз? Дали става дума за обикновена промяна в социалното и правно положение на встъпилите в брак лица? Може ли съдържанието на брачната връзка да се побере в нормите на правото? Какво общо има религията?
“Само гражданският брак, сключен във формата, предписана от този кодекс, поражда последиците, които законите свързват с брака. Религиозен обред може да се извърши само след сключването на граждански брак. Този обред няма правно действие.” (чл.6 от Семейния кодекс на РБ)
Такава е формата на брака по българското право. Гражданският брак възниква непосредствено след “социалистическата революция ” като резултат от реформата в законодателството и привеждането му в съответствие с целите на новата държавна власт. По-рано бракът се сключвал в Църквата или други религиозни организации , а законът се задоволявал да урежда някои от семейните отношения с общосоциално значение: имуществено положение на съпрузите , права и задължения за отглеждане на децата , наследствени права и др.
Гражданският брак като форма на светския и алтернатива на религиозния брак не е изобретен от социалистическата държава. Сключването на съюз между мъжа и жената с намерение за постоянен общ живот е било възможно още по време на Римската империя. Старото римско право (fas), което се схващало изключително като израз на божествена воля и дори първоначално не можело да се мисли отделно от религията, познавало няколко начина за сключване на религиозен брак. По същество това били форми на прехвърляне на бащинската власт върху жената и установяване на съпружеска власт върху нея, чрез приобщаването й към семейството на мъжа. Постепенно религиозният брак бил изместен от светския , който освобождавал жената от властта на съпруга. За сключването на такъв брак било необходимо съгласие на съпрузите с изразена воля за постоянен съвместен живот. Формата окончателно се наложила в римското общество по времето на Империята. В зависимост от начина на сключване на брак се оформили и основните институти на семейното право. След разделянето на Империята приложението на римското право се ограничило в рамките на източната й част – Византия , докато на запад се прилагало обичайното право на германските племена. Но и през този период духовните съдилища на западната църква се ръководели от римското право, което през Средновековието е възприето в Западна Европа и по този начин днешното европейско право до голяма степен е повлияно от неговите принципи. Част от това европейско право се реципира и у нас след освобождението от турско робство.
Кога и защо Църквата се намесва в семейните отношения?
Началото на Църквата съвпада с края на най-добрите времена за Римската империя. Тя е трябвало да се утвърди в недрата на т .нар . “гръко-римска античност”, съединила римската държавност с елинистическата култура. След римските завоевания на Изток елинистичната епоха достигнала своя апогей, укрепена от военната мощ на Римската империя и усъвършенстваните принципи на римското право. Но под външния блясък и материалното изобилие на най-развитото за онова време общество, наричано от гърците “вселена”, зреела дълбока духовна криза , породена от безсилието на традиционните религиозни доктрини и наивността на неизброимите местни вярвания и битови традиции. Естественият стремеж на човечеството да види в религията не само алтернатива на непосредствено-битовите проблеми, но и решение на “големите” екзистенциални въпроси за смисъла на света и човека, на живота и на смъртта не намирал удовлетворение в езичеството. На тези въпроси не можела да даде задоволителен отговор и уважаваната елинска мъдрост, нито някоя национална религия:
“Защото иудеите искат личби и елините търсят мъдрост, а ние проповядваме Христа разпнатия, който за иудеи е съблазън, а за елини безумство, пък за самите призвани, както иудеи, тъй и елини – Божия сила и Божия премъдрост; защото онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците и онова, що е немощно у Бога, е по-силно от човеците” (I Кор. 1 : 22-25).
Християнството е религията, от която се нуждаело „вселенското“ общество и изправеният пред света и Империята с вечните си въпроси човек. Протойерей Александър Шмеман го определя като „край на религията “ и начало на преобразяването на света в неговия истински живот. Началото на Църквата е път на християнството от Иерусалим до Рим , “от центъра на Израиля до центъра на света” (прот. Ал. Шмеман, “Историческият път на православието”). Тя започнала като малочислено общество от вярващи, събрани около Христовите апостоли на празника Петдесетница, но от самото начало съзнавала универсалността на своето предназначение.
Първите три века са история на гоненията на християните и борба на езическата държава с Църквата. Независимо от всички усилия на светската власт , християнската вяра се разпространявала все по-широко, а Църквата разширявала своите земни предели. През IV век, по времето на свети император Константин , тя получила държавна санкция. След този момент станало възможно Църквата да се намесва при решаването на някои социални въпроси, които по рано са били изключителен прерогатив на държавата.
Отношението на Църквата към брака
Първоначално в Църквата не е съществувал отделен брачен ритуал. Тя просто признавала единството на християнската двойка в нейното евхаристийно общение. Разработено доста по-късно, брачното последование се извършва по образ на Кръщението. Църковното тайнство брак е акт на изповядане на вярата в Бога, молитва за благословение, венчание на двойката с Божията слава “като наследници на вечния живот в Неговото царство” (Тома Хопко, “Основи на Православието”).
Векове наред човечеството усвоява в Църквата опита от една друга реалност – Царството на живота и вечността. Бракът също може да бъде съпричастен на тази реалност, свидетелство за вярата и път към Бога. Такъв е смисълът на преподаваното от Църквата учение за брака. Само в неговата перспектива се разкриват същинските основания на съпружеската любов и вярност, на взаимната толерантност, отговорност и грижа – понятията , които законът безуспешно се опитва да превърне в правно съдържание на съпружеските отношения.
“Тайнството брак не е юридически договор, не съдържа някакви взаимни “клетви ”. По същността си то е кръщение и миропомазание на човешката любов от Христа в Светия Дух” (Тома Хопко, „Основи на Православието”).
Положението с християнския брак в България
След Освобождението от турско робство бракът не се уреждал от светското , а от каноничното право. Основен нормативен акт на брачното право бил Екзархийският устав , разработен още преди Освобождението. Той включвал правила за устройството и дейността на Българската православна църква.
Изменян е неколкократно, докато през 1897 год. в него била включена частта “Бракове”, прилагана до 1945 год. Само някои от по-важните въпроси , свързани с последиците от сключения брак, били подложени на законова регламентация. Очевидно държавата не е изпитвала трудност да се дистанцира в подходяща степен от една толкова интимна сфера, каквато са отношенията на съпружеска взаимност.
Отношението на социалистическата държава към брака
От гледна точка на една държавна власт, за която бракът е вид социален статус , санкциониран от държавата , въпросът за семейството добива съвсем други очертания. Каква санкция е нужна на семейството и защо? По какъв начин и с каква цел се съединяват двамата?
Настъпва социалистическата революция и новата власт съобщава на “новото”общество възгледите си по тези въпроси. Наредбата-закон за брака от 1945 год. въвежда гражданския брак като задължителен и единствено валиден пред закона.
Социалистическият законодател не е в състояние да види връзка между религията и брака. Принципът е проведен в Конституцията от 1 947 год ., Семейния кодекс , Конституцията от 1971 год. Така е до днес.
Още в началото стана дума, че светският брак е възникнал отдавна в културата на нехристиянските общества. Такова общество е трябвало да стане и социалистическото, така че ориентацията на вътрешната държавна политика по отношение на религията е съвсем понятна. Появяват се начетени и “добронамерени ” люде , които обясняват , че:
“Отстраняването на църквата посредством държавно регулиране на брачно-семейните отношения има важно обществено значение. То освобождава гражданите от религиозните ограничения, съдейства за унищожаване на религиозните предразсъдъци и за внедряване (к . м . – И . А .) на комунистически мироглед и морал… Най-характерен момент е тъй наречената “секуларизация на брака”. Неин израз е и принципът на гражданския брак, въздигнат в конституционно начало.” (проф. д-р Лиляна Ненова, “Семейно право на НРБ“, 1977 год.)
Истинската цел и победа на злото е именно секуларизацията на брака, защото въпросът се свежда не просто до въвеждане на законен граждански брак и превръщането му в задължителен. Ясно е, че гражданският брак не може да изпълни църковния – това са явления от съвсем различен порядък. Следователно , нужно е да се извърши подмяна , да се сътвори “църковност ” из държавния промисъл, да се “освети” и “сакрализира” една регламентирана социална практика. Част от усилието на държавата да извърши цялостна подмяна, да замести с идеологеми дълбоките духовни стойности на вярата става “борбата” за семейството. Социалистическият брак, наречен от юриста Ленин “пролетарски” би трябвало да изчерпи всяко съдържание и всеки смисъл на брака, да докаже, че в него няма нищо “мистично” и “божествено”, че той е просто свободен съюз на равноправни трудещи се, освободени от икономическия и идеологически гнет на буржоазното общество и поради това е нещо свещено като самата социалноисторическа мисия на пролетариата. Тази идеологическа доктрина се оказва удобна за употреба и лесно намира почва , особено в съчетание с добре организирани брутални мерки за борба с Църквата.
И все пак съхранената и през годините на турско робство православна вяра, макар непросветена, понякога битовизирана и изпълнена с наивистични представи , все още е жива в народното съзнание като трезва опора срещу прелестите на новите идоли. На прицела на управляващите стои тя, а не някакви мними опасности за социалната стабилност на “трудещите се ”. Кампанията срещу църковния брак е част от цялостната атеистична кампания срещу Църквата. Държавната власт превръща църковния брак в опасна “подривна” дейност; венчанието в църква, без предварително сключен граждански брак – в престъпление по наказателния закон.
Наказателният кодекс на РБ и до днес съдържа състав, според който :
“Свещенослужител, който извърши религиозен обред за бракосъчетание, без да е сключен преди това брак по надлежния ред , се наказва с лишаване от свобода до 1 год. и с обществено порицание .” (чл.1 76, ал .3 от НК).
Държавата не просто отказва “да свърже” църковния брак с правни последици. Тя предвижда наказателно преследване срещу лице , което според нейната здрава и еманципирана от религията гледна точка извършва безсмислено действие. В същото време се нагърбва да замени “религиозния обред” с този, извършван от длъжностното лице по гражданското състояние към общинския съвет. Бракът трябва да се сключи “публично и тържествено в общинския съвет” (чл.9, ал.1 от СК). Сценариите, по които общинският служител извършва и до днес тържествения обред, предизвикват нещо повече от комични асоциации. Лесно доловим е стремежът на техните автори да следват логиката на църковното последование на светото тайнство брак. На места заимстването е почти буквално. Молитвата от празничната ектения “За мира на целия свят, за благостоянието на светите Божии църкви и за обединението на всички , на Господа да се помолим !” се замества с указанието на обредчика “да се поздравим по този случай за мира на земята , за възхода на родината, за щастието на човека”; възгласът “ Защото на Тебе подобава всяка слава, чест и поклонение на Отца и Сина и Светаго Духа, сега и во веки веков” става “Слава , слава на тебе, народе наш , сега и во веки веков!”. Обредът завършва с “Многая лета ”, като разбира се основната част на молитвата е съкратена. Частта от последованието , в която се споменават мъчениците за православната вяра , е заместена с припомняне на “борците за народни правдини ” и т .н .
Политическата обстановка се промени, промени се формата на държавата. Но по отношение на брака нещата са същите. Свикнали сме сякаш с тази нескопосана “тържественост” в “съвета ”; с износените наставления на опасаното в трикольорна лента “длъжностно лице по гражданското състояние ”. Празничното настроение отчасти неутрализира лекия тягостен повей и неловкото чувство , че участваме в нещо безсмислено. Остава дълбоката, в много случаи неосъзната потребност от преживяване на необикновеното, “парадоксалното”, изключителното, което се случва с двамата отвъд “тук ” и “сега ”. Дълбоко в душите си те разпознават събитието като преобразяване и приобщаване на своята същност с другата реалност , но дали това е достатъчно.
Защо и какво празнуваме? Какъв е смисълът на случилото се? “Хората умират от глад за смисъл” казва една съвременна наша монахиня. Държавата не може да даде отговор на тези въпроси. Църквата може и отговаря близо две хилядолетия. Може би е разумно отново да чуем църковната проповед за брака, вместо да поддържаме недоумението от неуспехите на гражданския брак да осмисли себе си и да произведе безупречно поколение от “нови” българи за “нова” България. Едва ли пошлите припеви и словата на познатия обред биха заситили нашия “глад за смисъл”. Извън Църквата, извън нейния дух , всичко това е почти гротескно. Празни понятия, тъжен и излишен спектакъл.
Въпросът за правния режим на брака, за това дали гражданският брак в сегашните условия трябва да бъде задължителен или алтернативен на църковния , е сложен и изисква задълбочено изследване. Той не се обсъжда тук.
По-скоро става дума за печалната победа, с която държавата се окичи, като успя да превърне брака в едно от многото несполучливи порождения на своята идеология, да “смачка” смисъла на съпружеското единение в рамките на някаква социална перспектива и така обезобразен да го положи в съзнанието на поколения българи. Всички сме възпитаници на тази приемственост. Може би съпротивата трябва да започне с опита да се постави граница.
