Ето че еуфорията на победителите е на път съвсем да заглуши у нас, обикновените телевизионни зрители и читатели на вестници, спомена за кошмара, наречен „ударът в Косово”. За мен и за мнозина мои събратя в Христа двата месеца и половина военни действия се превърнаха в най-мъчителния период от живота ми, когато почувствах дори с физическите си сетива лъжата, лицемерието и тоталната подмяна на ценности.
Косовският конфликт е дреболия, пиянска свада в задния двор, в сравнение с внушителния мащаб кръвопролития, който ни предлага историята на ХХ век. Но странно защо, именно този регионален конфликт и поведението на лидерите на Свободния свят ме доведоха до шизофреничната ситуация да слушам това, което ни говори светът, в лицето на своите държавни лидери, и да го съотнасям с гласа на Църквата и с гласа на съвестта си.
Проблемът с Косовската война не е в това, че ужасни злодеяния, вършени и от двете страни, могат да се случат в самия край на ХХ век и то в люлката на модерната цивилизация – Европа. Християнската вяра ни имунизира срещу всякакви розовопрекрасни утопии за съдбините на света тук и сега. Знаем с абсолютна достоверност, че в последните времена злото ще тържествува; наясно сме също, че това знание не трябва да парализира съпротивителните ни сили за борба с него.
Големият проблем в Косовската война се породи тогава, когато лидерите на западния свята на дело започнаха да осъществяват своята представа за справедлив и хармоничен ред на земята. Какво ли може да означава смъртта на няколко хиляди косовски албанци и сърби за човек, който строи царството на бъдещо земно благоденствие и който се бори за правдата на човека (винаги абстрактния човек)? Мащабът на мислене оправдава това неизбежно кръвопускане в името на бъдещото благополучие. Мъничко търпение и, след неизбежните технически процедури (разбирай бомбардировки) за борба с насилието, потомците на нещастните жертви ще си спомнят с благодарност за своите благодетели, донесли на изтерзаната им земя мир, инвестиции и радост от живота.
В тази светогледна нагласа няма място за грях и покаяние. Можем да говорим само за грешки, които винаги са поправими и в крайна сметка избледняват пред благородните цели. Подобно разбиране ни прави твърде „свободни”. Практически всяка наша постъпка може да бъде оправдана при малко по-добра аргументация.
В крайна сметка държавните мъже на Запада попадат във вероломна клопка (нашият истински враг е майстор на уловките). Говорейки за „империя на злото” и за борба със злото, те хвърлят всичките си усилия срещу някакъв персонифициран физически „носител” на злото, използвайки в борбата си изключително арсенала на своя противник. Резултатът е, че злото в света се увеличава в геометрична прогресия, а силата му става по-интензивна. Коренът остава несъсечен, съблазните и грехът тържествуват.
В моменти на изпитание, подобни на Косовската война, неволно се сещам за думите на апостол Павел за Църквата: „стълб и крепило на истината”. Страшно е в духовно размирното и разделно време да останеш без сигурен ориентир и здрава опора; да дишаш не въздуха на истината, а на омразата и лъжата.
Водовъртежът на тъмата повлича все нови и нови хора съм бездната. Голямото предизвикателство към всички нас, членовете на Православната Църква, е, с Божията помощ и с нашите скромни усилия, да привличаме повече хора към спасителната твърд на Христовата Църква, като помним думите на Христа:
„Мир ви оставям, Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да не се смущава сърцето ви, нито да се плаши” (Иоан. 14:27).
