НОЩ В РИЛСКИЯ МАНАСТИР
Пробудих се от силен гръм смутен.
Ослушах се. Ревеше планината.
Излязох вънка. Вятърът студен
ме духна и разроши ми косата.
Фучеше нощна буря там ужасна –
ту с плач подхване смътен разговор,
ту екне като арфа многогласна
в столетната гора на Бричебор.
Плющеше дъжд. Браздяха мрачната
светкавици. Залисан във нощта,
си мислех: туй не са ли на земята
въздишките и сълзите горчиви,
които с клетви вихрите бурливи
са грабнали, кръстосвайки света?
Иван Грозев
…
Зад горите тъмни ясен ден се кани.
И цветята, росни от зорите ранни,
Поздрав му изпращат – своя аромат.
Как е хубав, Боже, Твоя дивен свят!
На пладнешко слънце от лъчите гряни,
пъпчици разцъфват розите засмяни
и зарад милувка свеждат цвят към цвят.
Как е дивен, Боже, Твоя хубав свят!
Месечко градински посребрил е грани.
На първинка обич в бяна замечтани
свели сме се ние като цвят към цвят …
Как е весел, Боже, Твоя дивен свят!
Пенчо Славейков
Сонет
Не е от люлката до гроба само –
животът ни е скитник все на път.
И със дела – надежди той на рамо
минава през гробовете отвъд.
И мълчаливи път го води тамо,
крилати серафими де летят,
към дверите свещени на отца Му,
на истината дето грей ключът.
През тихи теменужени градини,
на лилиите в белите одежди,
надъхан със дъха на мъдростта,
той аметистовия праг ще мине
и ще стовари там дела-надежди
пред слънчевия праг на любовта.
Мара Белчева
…
Отдавна спеше Витлеем…В полето
Овчари дремеха на стража при овцете.
Внезапно огнена звезда проби небето
И пална цялото поле – да свети.
Отвориха се звездните простори
И ангел Божи слезе по лъчите,
И на овчарите умилно заговори:
“Не бойте се, блажени и честити,
че първи вест ще чуйте и вестите!
В града Давидов, в ясли и над плява
Христос роди се тая нощ за слава!
Ликувайте, открийте си душите,
Вървете дето води ви звездата!”
И посред войнства небесни
И хорове с неземни песни
Овчарите поеха светъл път –
Отидоха да Му се поклонят.
Димитър Подвързачов
СВЯТАТА
(Старинна икона)
Аз те знам, Богородице бледа,
с младенец, осиян на колене.
Твоят поглед е странно загледан,
твойте устни нашепват моление.
Мъдреци беловласи и славни
пред нозете ти ничком склонени,
за Отрока, предречен отдавна,
са дошли на свето поклонение.
И наричат Го Син на небето,
и наричат Го Цар на земята,
но ти чуваш:”Друг друга любете”
и над люлката виждаш разпятие.
Елисавета Багряна
НОЩТА ШУМИ
Нощта шуми с крила над планината,
снегът на бели гроздове вали.
И, сгушен мълком, дебне светъл вятър
там в меките люлякови мъгли.
Стоя. Насипва. Цял потънах вече –
главата ми остава само вън.
И знам, че туй е сетната ми вечер,
и тоя сън – последният ми сън.
И знам, че няма връщане от тука,
но чакам пак и тръпна във нощта –
и в моя взор, заключен с ледни куки,
пак грей любов и жажда през леда.
И ето: виждам сребърна одежда
и златен кръг, и румени страни,
и Сам Христос над мен глава привежда,
и буди ме и шепне ми: стани!
Стани и пей: душата ти е млада,
вземи, що сляп отмина във света:
небето, зноя, синята прохлада,
ръцете и засмените уста.
Асен Разцветников
МАНАСТИРСКА ТИШИНА
Към сините планински върхове,
към тишина с молитви напоена,
клепалото със равен глас зове
душата ми, от мъки уморена.
Гласът му се понася и ехти,
и всеки звук усоите повтарят –
небето в златен блясък се разтваря
и манастирът расне и блести.
О, тая манастирска тишина
и тоя звън на бавното клепало!
Пътеката е тиха засияла
и струва ми се свята благодат
край плочите зелената тревица
и тоя кръст на слънчевия свод,
изправен като Божия десница.
Живота е далече от света
и дните – напоени с мирна радост –
на буките от пресните листа
струи се само влажната прохлада.
И само пъстри облаци летят
към залеза без никаква тревога,
А дървесата тих покой струят –
да бъде тихо ложето на Бога.
Славчо Красински
МАЙКА МИ
Тя твърдо вярва, в бурята и в зноя
свети Илия че гърми, че бос
сред нивите минава сам Христос
и че дъгата Богородичен е пояс.
Душите на усопшите в нощта
за сетна изповед я навестяват,
невъзмутима, божията слава
чрез любовта си възвестява тя.
Спокойно като статуя, лицето
печата носи на старинна скръб,
залязваща, като на лунен сърп
последната усмивка на небето.
Кой би повярвал, в многоцветен крът
че е цъфтяла и над нея пролет,
когато, в повседневните неволи,
въртяла е досадния чекрък?
В очите и се сплитат тъмни сенки,
по къдрите й свети късен сняг
и гледа тя от къщния тих праг
на миналото скъдните останки.
Жълтеят спомени като листа
и дни се губят като ято врани,
които вихър гони непрестанно
самотни в небосвода на смъртта.
И мисли, че сърцето и разлива
лъчи на късно лято – сякаш дъжд
над лен лазурен и златиста ръж,
що вечерта с тъжовен лъх пропива.
И образът й шепне “Мир вам, мир!”
и цял сияе в тишина покорна,
като във здрач икона чудотворна
от някой стар, забравен манастир.
