Константин Спиров
студент от Факултета по Математика и Информатика при СУ „Св. Климент Охридски“
Отворено писмо до г-н Андрей Керезов, автор на статията „Сблъсък с есхатологията – един съвременен поглед към Апокалипсиса“, публикувана в сп. „Мирна“, брой 8 от 1999 година.
„- Не железниците, не! – възразяваше Лебедев, като в едно и също време хем от кожата си излизаше, хем изпитваше прекомерна наслада. – Всъщност сами по себе си железниците няма да размътят изворите на живота, а всичко това като цялост е проклето, всичкият този дух на нашите последни векове, неговата всеобща цялост, научна и практическа, може би наистина да е проклет.
– Непременно ли е проклет или само може би? Тъкмо това е важното в случая? – пожела да се осведоми Евгений Павлович.“
Ф. М. Достоевски, „Идиот“
„- Знам за какво си мислиш – каза Туидълдум. – Но не е така. Нее!
– Напротив – продължи Туидълди. – Ако беше така, то би могло да бъде. И ако би било тъй, щеше да е така. Но понеже не е така, то не е. Това поне е ясно.
– Тъкмо се питах – каза учтиво Алиса – кой е прекият път, за да излезе човек от тази гора, става много тъмно. Бихте ли желали да ми го покажете, моля ви се?“
Луис Карол, „Алиса в огледалния свят“
Уважаеми г-н Керезов,
Пиша ви не само като един християнин на друг християнин – пиша ви като един млад човек на друг млад човек. Предполагам знаете за обвързващата и твърде асиметрична връзка между автор и читател – читателят може без конкретни автори, но авторът не може без конкретни читатели. Всъщност понякога е значително по-трудно да си добър читател, отколкото добър автор.
Лично аз получих възможността да се уверя в правотата на тези думи в момента, когато, вече убеден, че трябва да напиша отговор на вашата статия се въоръжих с цяла купчина апокалиптична литература, вечно отлагана за по-добри времена. Опитът ми за някакъв систематичен прочит доведе до пълен провал – единственото, което можах да осъзная е собствената си неопитност.
Когато си дадох сметка, че не мога да кажа по Апокалипсиса нищо повече от написаното в катехизиса, пред мен изникна един доста резонен въпрос – независимо от факта че сме на почти една възраст. имам ли правото да водя какъвто и да е спор с вас? Трябваше да разбера, откъде идва желанието ми да ви възразявам…
Г-н Керезов, случвало ви се е някога да попадате в тесняк? Тесняците са едни особени участъци в пещерите, през които трябва да се преминава по много странен начин, всъщност през тях трябва да се пълзи. Моят личен опит с тесняците датира от по-ранните ми студентски години, когато няколко колеги ме заведоха да видя отвътре пещерата Духлата. Все още си спомням доста отчетливо срещата с първия си тесняк – освен, че както може да се очаква наистина беше доста тесен, беше и доста наклонен, а на всичкото отгоре завиваше нанякъде. Беше ми обяснено следното: „Оттук трябва да се премине много внимателно. Лягаш по корем с главата надолу. Разперваш ръце над главата си и се отблъскваш с петите. Свободен си да го направиш и по друг начин, но рискуваш да се заклещиш…“
Много добре си спомням какви мисли преминаваха през главата ми, докато бях в тесняка. Питах се и не можех да си отговоря защо всъщност съм тук. Защо съм тук, когато навън грее меко есенно слънце, небето е синьо, а само на стотина метра от входа на пещерата хълмовете на южна Витоша вдъхват усещане за свобода. А аз пълзя през някакъв си тесняк, около мен е тъмно, петите ми боксуват като автомобил, заседнал в тинята, а ръцете ми отчаяно търсят правилното място, за което да се хванат.
Вероятно вече се досещате – неудовлетворението, което изпитвах докато преминавах през тесняка, удивително приличаше на неудовлетворението, което изпитах години по-късно, докато четях вашата статия. Отново се питах по същия начин – защо съм тук, защо около мен е тъмно? Достатъчно беше да разгърна някоя от другите статии в същия брой на списанието и усещах светлина и простори, достатъчно ми беше да се върна на вашата статия и веднага се чувствах заклещен. Въпреки използвания от вас израз „горчивина и суровост на истината“, бях сигурен в едно – истина, която води единствено до усещане за тъмнина и страх е една непълна истина.
Когато прочетох израза ви: „тук няма да ви учат на оптимизъм“, веднага се сетих за думите на о. Александър Мен: „Апокалипсисът – това е най-оптимистичната книга в цялото Свещено Писание. Защото, рисувайки черна, страшна картина на историята и стълкновенията на доброто и злото, в крайна сметка побеждава не драконът, не звярът, побеждава Агнецът. Затова Апокалипсисът е книга на надежда и светлина. Там има такива думи: „Ето, стоя пред вратата и хлопам“ (Откр. 3:20). Идва Агнецът, идва Христос!“
Предварително моля да ме извините и ако в един момент ви се стори, че не споря с вас по същество, а се вкопчвам в подробностите, но за мен тези подробности са много по-важни от всичко останало. „Цялата заблуда„, пише Св. Теофан Затворник, „е в твърде широките кръгозори. По-добре, смирено свеждайки очи, да гледаме пред нозете си и да размисляме каква крачка следва да направим. Това е най-верният път.„
Ние, младите хора твърде често приличаме на затворник, удрящ отчаяно по дебелите решетки на прозореца си, без да знае, че вратата на килията му е отключена. Нямам никакво намерение да търся в статията ви някаква злонамереност, защото едва ли ще я намеря. Това, което ме притеснява е залитането, прекалената ви рязкост и крайното пренебрежение към всяка проява на позитивно мислене.
Ще започна с цитирания от вас израз „учение, труд, жизнерадост и дръзновение“, вашата ирония (която не е добра ирония) и асоциацията ви с Людмила Живкова. Да пробваме да заменим всяка от думите, участващи в израза с техните противоположности. Получава се нещо като „забвение, леност, униние и малодушие“. Дали така звучи по-добре? Това ли е правилната посока, в която трябва да се движи всеки християнин? Напротив – изразът „учение, труд, жизнерадост и дръзновение“ е профанизиран, защото във всяко от тези понятия има по нещо истинско, а изразът „забвение, леност, униние и малодушие“ не ви е познат, защото вътре няма нищо същностно, което да подлежи на профанизиране.
Да се спрем сега на някои от другите „великолепия“ на двадесети век. Особено внимание ще обърна на компютрите и „интернетите“. Internet не е нищо повече от реализация на един конкретен начин за бързо получаване и прехвърляне на информация от едно място на друго, наречен с името „комуникационен протокол TCP/IP“. Има разлика между „великолепие“ и практичност – Internet наистина ми помага да работя в един екип с хора на хиляди километри разстояние от дома ми и между нас няма визови бариери. Internet е практичен – по същия начин, както е практична и една обикновена водопроводна тръба.
Дълбоко се заблуждавате ако смятате Internet за прах в очите на човечеството. Internet е нещо съвсем истинско и си е такова през последните 25 години (или за да бъдем по-точни от средата на 1974 година, когато Уинтън Сърф и Боб Кан предлагат в една своя статия създаването на комуникационен протокол, независим от използваните компютърни платформи и линии за връзка).
Още няколко думи на тема: „за децата – виртуалности и звездолети“. В своето „в защита на компютъра“, дякон Андрей Кураев развива тезата, че днешните деца се нуждаят от компютърни игри и ние нямаме право да ги лишаваме от тях. Известният православен апологет оспорва правото ни да се оправдаваме с факта, че повечето от компютърните игри на пазара са пълни с насилие, та повечето книги, които се продават в книжарниците, нима не са? По същия начин, както има смислени книги, има и смислени компютърни игри:
„Ако детето още отрано не бъде научено на работа с компютър, то така и ще продължава да се държи от компютърния свят на почтително разстояние и никога няма да овладее напълно всички възможности на компютърната цивилизация. Та нали цивилизацията ще бъде именно такава в настъпващия век? Децата от православни семейства, които не са си купували компютър и друга битова електроника, ще израстат компютърно неграмотни. Те ще отстъпват значително на своите връстници във възможността да се адаптират в университетските среди. След това ще започнат значително да губят пред своите светски връстници при търсенето на работа. Без компютърните познания нашите деца ще бъдат обречени да бъдат в ролята на черноработници. Ние какво – наистина ли искаме нашите деца да бъдат просто шаббат-гой, прислуга?Та без компютърните знания пътят им към елита на XXI век ще бъде закрит. Ще излезем от елита – и то заслужено, защото там за лудите (* Участници в работническо движение срещу механизацията, съществувало в началото на деветнадесети век. Названието идва от фамилията на английския работник Luddo, който разрушил машината, на която работел) няма място. Бягайки от едно изкушение, при това по-скоро предполагаемо, хипотетично, ние можем да въвлечем себе си в пропаст напълно реална.
Виртуалната реалност също не е измислица – ползата от нея като средство за обучение (например на пилоти) е съвсем доказуема. Не споря, че някои съвременни писатели са превърнали виртуалната реалност в обект на езическо поклонение, но това съвсем не означава, че виртуалната реалност сама по себе си е негативна. В Индия има религиозно почитание към кравите, но това съвсем не задължава православните християни да изгонят кравите си. По същата логика трябва да се забрани и хирургическия скалпел – нали и той може да попадне в ръцете на убиеца.
Дори и да имам някакви несъгласия с вашата статия, нямам нищо против програмата за предпечатна подготовка, чрез която е подготвена статията ви.
Никак не ми харесва желанието ви да противопоставяте вярата ни на съвременните технологии и научните теории. Малко по-горе стана дума за печатане, спомняте ли си каква е била първата печатна книга, излязла през 1454 благодарение на открития Йохан Гутенберг метод на подвижните печатарски букви … Библията!
Още в увода на статията, където е използвана думичката „великолепие“ пред споменаването на Internet, не е трудно да се усети намека ви за някакво сходство с „прелест“. Когато стигнем до пасажа, в който говорите за теориите на деветнадесети век, вече си играете с тази дума съвсем откровено. Проблемът е, че когато в същия параграф се позовавате на Ефес. 6:12, не го правите достатъчно коректно. Написано е съвсем ясно: „нашата борба не е срещу плът и кръв, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината на този век, против поднебесните духове на злобата“ – нито Internet, нито в U-образната тръба за тоалетна чиния, нито в ядрената физика, нито електрическата крушка, която се захранва от атомната централа има нещо свързано с духовната реалност! Грешката ви се усеща особено ясно, когато след като говорите за злото, което се ражда от духа, допълвате: „Умът е този, който убива!“.
„Духовната ревност“, казва Св. Теофан Затворник, „не гони душевната (научната, художествената, житейската, социалната), а само ги осъразмерява и подрежда, отправяйки всяка към нейния вид, без да й позволява да ревнува за нещо такова, което е противно на нея самата.“ „Историята на всички времена и народи„, признава Макс Планк, основоположник на квантовата механика, „твърде убедително свидетелства, че от непосредствената, неразмътена вяра, която религията дава на своите последователи, водещи деен живот, са се появявали най-силните стимули и значителни творчески достижения, при това в социалната област не по-малко, отколкото в областта на изкуството и науката…“ Луи Пастьор, създателят на ваксината срещу бяс и откривателят на биологичния характер на ферментацията казва: „Понеже много учих, вярвам така силно, както един бретански селянин. А ако още повече бих учил бих вярвал като една бретанска селянка…“ Блез Паскал, конструкторът на първата сметачна машина и математикът, използвал за пръв път метода на пълната математическа индукция пише: „Ако подчиняваме всичко на разума, религията ни няма да има нищо тайнствено и свръхестествено. Ако нарушим принципите на разума, религията ни ще бъде безсмислена и смешна.“ Не зная колко често убива умът и колко често убива невежеството, но зная, че прочитането на едно опасно неопределено твърдение като „умът убива“ може да доведе някого до безумие…
Да се спрем сега на политическите изрази като „нов глобален порядък, просперитет“ и т.н. Тук ми се налага да бъда много по-внимателен, защото като съм частично съгласен с вас – това са понятия твърде общи, които дават фалшиво чувство за сигурност и затварят очите ни истинските, дребни, и всекидневни предизвикателства. Тази клопка не е чужда и за религиозните хора. Много по-лесно ни е да кажем общото „да обичаме ближния си“, отколкото съвсем конкретното „да обичаме съседа, който е паркирал неправилно пред гаража ни“.
Когато разсъждаваме за греха, който е далече от нас, някъде в дебрите на историята и геополитиката, често си позволяваме да размахваме ръце, да говорим свободно и категорично, сякаш сме генерали на армии… Но когато става въпрос за греха, който е на една крачка от нас, изведнъж замлъкваме – защо да излизат на дневен ред такива неща, нали все пак сме само едни умерени хора?
Дано всички да бъдем опазени от такава „умереност“, защото този вид „умереност“ е по-ужасен и от най-ужасния фанатизъм. „Умереността“ на човека който желаеше мир в Югославия, а не постигна мир в семейството си. „Умереността“ на този, който беше милостив към всеки просяк, срещнат на улицата, но не беше милостив към собствените си родители. „Умереността“ на този, който съчувстваше на страдащите народи по света, а когато се напиеше, биеше жена си и тя страдаше.. „Умереността“ на този, който се оплакваше от корупцията в страната ни, но когато веднъж му поискаха подкуп – плати го!
Ние се забъркваме в политиката не само когато приемаме политическите клишета, забъркваме се в политиката и когато поставяме на дневен ред клишетата, отричайки ги. Вместо да оставим на политиците да обсъждат своите клишета, ние спорим по техния начин. Няма да успеем да надприказваме никого, навлезли сме в чужди води!
Искам да посоча само един пример около израза „цивилизационен избор“. Когато разсъждаваме съвсем основателно за отпадъчните продукти, с които ни залива западната цивилизация, често си позволяваме да застанем в позицията на политикана, който живее в едномерен свят и вижда посоките „нагоре“ и „надолу“ единствено като „изток“ и „запад“, или пък „наляво“ и „надясно“. И тогава пред нас се появява една клопка – зад благочестивата си загриженост започваме да прикриваме съвсем обикновена завист към хората, които живеят на Запад. За това, че са много по-богати, за това че са много по-свободни и не на последно място – за това, че са много по-благодушни (обикновено го определяме като „наивност“).
Наслушахме се това лято от една и същи родна случка – след катастрофи по магистралите, хора, които се нуждаят от помощ са отминавани цели часове, в зноя – закъсали коли с безпомощни жени и малки деца с почервенели уши от горещината. За нас, българите, вече дори пътищата са източник на параноя. „Да сляза да помогна“, казва си типичният отминаващ шофьор, „но работа ли ми е – ще си навлека някоя беля. Сигурно ми разиграват сцена!“
Не, не са виновни политиците за това. И в Западна Европа се случват ужасни престъпления, и в Западна Европа убийци остават ненаказани от закона, но в Западна Европа този, който е попаднал в беда по пътя, ще получи помощ веднага.
Сигурен съм, че имаме много оправдания за завистта си, някои от тях – твърде убедителни. „От всичко най мъчително в тази болка е, че завистливецът не признава болестта си„, пише св. Василий Велики. „Макар и той да ходи с наведени очи и да е унил и смутен; макар да се оплаква, че почива в зло – запитат ли го, обаче, за страданието му, той се срамува да даде гласност на своето нещастие и да каже: „Аз съм завистлив и зъл човек; мен ме съкрушават съвършенствата на приятеля ми; скърбя за благодушието на брата си; не мога да гледам напредъка на другите; нещо повече – благоденствието на ближния считам за нещастие за себе си…“ И още: „Както ястребите, прелитайки над много ливади, покрай множество красиви и благоуханни места, се стремят към нещо зловонно – и както мухите преминават всичко здраво и бързат към разваленото: така и завистливите не гледат на светлостта на живота, не ценят заслугите, нападат само нагнилото… Завистливците са изкусни да осмеят похвалното, да претълкуват доброто в зло, да оклеветят добродетелта, да я представят като порок, да я отрекат духовно. Така за тях мъжественото е дързост, целомъдрието – нечувствителност, справедливостта – жестокост, благоразумието -коварство.“
Толкова за клопките. Парадоксът е, че наистина ни се налага да навлизаме в политическото пространство, а не бива да се превръщаме в политически субект. Тази загадка има само едно решение – просто трябва да изказваме колкото се може по-често позицията си и да бъдем конкретни винаги. Как да бъдем конкретни, ли? По десетки начини:
Вместо да се оплакваме, че радиостанциите в София налагат лош вкус, да бяхме вложили малко усилия да си направим една православна радиостанция (дори в шестотин и петдесет хилядната република Черна Гора има християнско радио). Ако вместо усилията, които пропиляхме да се оплакваме пред обществото, че един от министрите живее с любовница, бяхме използвали същата решителност за да възбудим дискусия около легализирането на църковния брак. (* Ако въпросният министър е вярващ, той може спокойно да се позове на 1 Кор. 7:12-14). Вместо да разсъждаваме за опустошенията на войната, не бяхме надникнали на няколко километра от центъра на София, където квартал „Факултета“ изглежда като след бомбардировка от десетки години. Ако вместо да пишем по разни вестници, че „войната в Косово е едно гигантско жертвоприношение в името на новия световен ред“ не бяхме прочели българската статистика на абортите, тогава щяхме да видим десетки хиляди човешки жертвоприношения, за които просто си мълчим – мълчим си и за прекъснатата топлинка живот, мълчим си и за мъката на младото момиче, подведено от своите близки, това същото момиче, което после с години ще страда. Кой трябваше да я предупреди за вредата, която нанася на самата себе си, кой, ако не ние? Много по-лесно и безболезнено е да се говори за жертвоприношения, извършвани от цели цивилизации в името на просперитета на света, много по-трудно е да убедим една единствена жена да не прави жертвоприношение в името на служебния си просперитет. А обществото, това същото, което много добре знае за нашето отношение спрямо войната в Косово, не е и чувало за нашето отношение спрямо абортите. Преди време четох в един многотиражен вестник статия от известен лекар, в която се твърдеше, че в България нямало никаква, цитирам: „опасност от забрана на абортите“, защото „нашият народ не е католически, а православен“ (!?!) Понякога съвсем искрено се питам – дали ние, българите, все още сме православен народ? Какъв ли е този вид православие, дали не е някаква форма на етнография?
За реките от кръв, които се изляха от недрата на вашата статия. Едва ли след написването на „Архипелаг ГУЛАГ“ от Александър Солженицин някой е способен да добави каквото и да е повече. Смятам, обаче, че съществува една е важната нишка, която Солженицин подхваща още от самото начало, а вие подминавате с пренебрежение. Във всяка от десетките милиони сцени на ужасно, неописуемо, кърваво зло, което се стоварва върху руския православен народ, освен жертвата има и втори участник – палачът. Тези, които са натискали спусъка, тези, които са осквернявали храмовете на Русия, тези, които са пребивали до смърт руските християни – тези хора са били също руснаци, също християни. Без тази малка „подробност“ представата ни за трагедия няма да е достатъчно честна. Както няма да е честно да идеализираме така наречения „цезерепапизъм“ и да говорим за руския цар като защитник на Църквата и да забравим другата страна от истината, че Църквата не е била духовен защитник на руския цар, и празното пространство е било заето от личности като Распутин.
Не мисля че биваше да съпоставяте по брой жертвите на Холокоста и жертвите на Съветския Холокост, – сякаш имаме право да сравняваме несравнимото с несравнимото! Разберете, не желая да боравя с милиони в мерни единици, достатъчно ми е да си представя безкрайността в едно единствено човешко същество.
Може би сте чували за поляка Януш Корчак. Старият Доктор, както често са го наричали. Намерил края на живота си в лагера на смъртта Треблинка. Той е просто едно число от вашите осем милиона. Вероятно даже знаем неговото число, вероятно, когато е постъпвал в лагера е получил своя идентификационен номер.
Януш Корчак е бил доктор и педагог, автор на чудесни книги за деца и възрастни, основател на две училища-интернати във Варшава – единият за еврейски, другият за полски деца. Главен обект на педагогическите му изследвания е била борбата с детската угнетеност.Под негово ръководство еврейските деца от „Дома на сираците“ започнали да списват по изключително професионален начин детски вестник на полски език. Изданието се разраснало, в редакцията започнали да се получават хиляди материали от градове и градчета на Полша, та дори от Америка, Австралия, Палестина, Египет… В един момент броят на децата-кореспонденти надвишавал две хиляди. Когато нацистите заточили децата от еврейския интернат в едно варшавско гето, Корчак останал при двестате сирачета, намиращи се под негово попечителство. Приятелите предлагали да го измъкнат в „арийската страна“, но решението на Стария Доктор било твърдо – след като не можел да скрие децата, бил решен да остане с тях докрай.
Така и станало. Легендата е запазила историята за появяването на Корчак на гарата, заедно със строя сираци зад себе си. „Какво е това?“, попитал коменданта на Умшлягплац (така немците са наричали площада на Гданската гара). „Корчак с децата!“ Комендантът се замислил и се опитал да си спомни името. Чак в момента, когато децата били вече във вагоните се сетил да попита доктора, дали той не е автор на книжката „Банкрутът на малкия Джек“. „Нима това е свързано по някакъв начин с тръгването на ешелона?“ „Не, просто съм чел вашата книга, когато бях дете, добра книжка, можете да останете, докторе…“ „А децата?“ „Невъзможно, децата ще тръгнат.“ „Вие грешите“, извикал Докторът, „вие грешите, децата са преди всичко!“, след което затръшнал вратата на вагона зад себе си.
„Аз никому не желая злото, просто не знам как се прави това.“ (Януш Корчак, „Дневник“)
Интересно, ще се промени ли мнението ви за Януш Корчак, ако ви кажа, че истинското му име е Яков Голдшмидт? Дали разликата в името му ще прехвърли тази „една бройка човек“ от едната графа на жертви в другата?
„Петър проговори и рече: наистина, признавам, че Бог не гледа на лице; но у всеки народ оня, който се бои от него и върви по правда, приятен Му е.„ (Деяния 10:34-35).
Казано е, че любовта не безчинства, не дири своето (1 Кор. 13), а революциите са пълни с кръв, там злото само се бори със себе си. Безпомощни сме да влияем върху историята, та нали любовта не се превъзнася, не се гордее. Живеещите в любов не попадат в летописите, там мястото е запазено за шумните революционери и горделивите диктатори! Ето, днес всички знаят за Адолф Хитлер, но никой не знае за Януш Корчак… Какво значение има за историята Старият Доктор и „неговите“ деца? Повечето от тези деца са били доизбити от нацистите през 1943 година.
Искам да ви кажа само едно – понякога прекалено много се интересуваме от мнението на историята и прекалено малко от мнението на малките Реня, Бася, Ноеми или Стефан.
Сега вече мога да коментирам вашето: „малцина са тези, които ще леят сълзи“. Руският бард Александър Галич (1919-1977) има една дълга поема, посветена на Януш Корчак – нарича се „Кадиш“ (еврейска молитва, която синът произнася в памет на покойния си баща). Там се говори за едно момиченце от „Дома на сираците“ на име Натя. След тежка и продължителна болест тя не можела да ходи, можела единствено добре да рисува и да съчинява песнички. Песента от поемата е за едно хартиено корабче, направено с много любов, за вложените в него наивни детски мечти и за това, как небрежно и бързо е било смачкано от възрастните. Жестоко е да се подиграваме на Натя, тя е само едно дете, което е видяло истинския кораб благодарение на болката от изгубеното хартиено корабче. „Но когда забулькают ручейки весенние, в облаках приветственно протрубит журавль, ксолнечному берегу, к острову Спасения чей-то обязательно доплывет корабль!“
Сега за „скакалците на бездната“ и болните от СПИН. Ако към другите пасажи от статията ви имам само леки забележки, то тук вече не мога да си позволя никаква мекост, защото разсъжденията ви се разминават твърде драстично с казаното в Свещеното Писание: „Но вие обичайте враговете си, и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите.“ Лука 6:35
Още св. Максим Изповедник предупреждава:
„Не казвайте, че сте храм Божий, казва Божественият Иеремия (7:4). Не казвай и ти: само вярата в Господа Иисуса Христа може да ме спаси. Защото това е невъзможно, ако не придобиеш и любов към него, засвидетелствана чрез дела. А що се касае до голата вяра, то „и бесовете вярват и треперят (Иак. 2:19).“
Обвинявате болните от СПИН, че не са уважавали Божиите заповеди! А стига, бе – ама че новина! Ние с вас можем да обсъждаме с векове колко много ги уважаваме, но собствените ни дела свидетелстват за друго. Извинете, можете ли да ме запознаете с някого, който да не е нарушавал Десетте заповеди поне веднъж? Защото, както ви е известно, само веднъж е необходимо, за да се зарази човек от СПИН. И да отиде в цитата за „псетата, магьосниците, блудниците, идолослужителите“ от параграфа за СПИН във вашия текст… или в краен случай, в анонимното словосъчетание: „много изключения“.
В издадената наскоро у нас книга „Из Светогорската съкровищница“ са записани думите на старец Ефрем от манастира „Филотей“: „Всички сме болни, но онзи, който осъжда своя брат не забелязва, че той самият е болен: ето защо не бива да осъждаме никого. Осъждането е тежък грях, нещо повече, самата непоносимост към немощите на ближния е вече грях…“
Само преди три години, о. Георгий Чистяков написа във вестник „Руска Мисъл“ няколко много точни думи за този, така коварен вид осъждане:
„Бог го е наказал“, казваме за хората, на които нещо се е случило, ако смятаме, че заслужават наказание. Получава се, че се боим от Бог както гърците от Зевс, египтяните от Амон, а римляните от Юпитер. През това време не забелязваме, как самите ние ставаме езичници.“
Дали един поклонник на Зевс, или Амон, или Юпитер би казал нещо по-различно за болните от СПИН? Питам ви – този вид „православие“ християнство ли е? Къде е Любовта. Не напразно, о, не напразно повтаряме и ще повтаряме всеки път, когато отидем на църква, отново и отново: „… защото Си благ и човеколюбец…“ – защото Е благ и човеколюбец.
Наричате болестта СПИН жестоко предупреждение, но жестокостта е от вас, не от Господ. Вашето обвинение е особено жестоко, защото се отнася за хора, които нямат пред себе си повече от десетина години мъчителен живот, живот, изпълнен с болка, бавна смърт, унижение, живот, през който ще бъдат отхвърляни от всички (както се вижда, дори от християни). Вашето обвинение е особено жестоко, защото е обвинение спрямо най-беззащитните, „най-малките“.
„Идете и се научете, що значи: „милост искам, а не жертва“. Защото не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние“ Мат 9:13.
Как не изпитахте поне малко страх, че вашата статия може да се прочете от някой болен от СПИН, който е на път да направи последната крачка към приемане на вярата, но сега да си каже: „Къде съм тръгнал аз? При какви хора отивам? Истинска ли е тяхната вяра, или е само една интелектуална игричка. Обвиняват ме, а те не са без грях. Вадят сламката без да видят гредата. Обвиняват ме, че съм блудствал, но аз тогава не знаех, че не бива и да, блудствал съм, това е сламката. А те, християните, а те, вярващите, вече са знаели, че не бива и въпреки това са го правили, това е гредата.“ Аз не зная какво бих му отговорил, а вие знаете ли?
Да се спрем сега на твърдението ви за разлика в социалните групи, атакувани от СПИН, като доказателство за „жестокото предупреждение“. Давам си сметка, че думичката „социални“ при вас беше оградена в кавички, та нали в Йов 34:19 е казано съвсем ясно: „Но Той не гледа и на лицата на князете и не предпочита богат пред беден, защото всички тия са дело на ръката му.“ Вероятно сте искал да кажете „жестоко предупреждение за хомосексуалистите и наркоманите“, но сте се побоял, че може да прозвучи грозно. Питам се, обаче, дали една недоизказана докрай грозна мисъл е по-малко грозна от самата грозна мисъл? Как тогава ще обясните епидемията от СПИН в тази част от Африка, южно от пустинята Сахара, където живеят най-бедните и най-недохранените народи? Може би това е „жестоко предупреждение“, защото са езичници? Колко още трябва да доразвивам вашата теза, за да се отвърнете отвратен от нея?
Сега да се върнем на „многото изключения“. По данни на Световната Здравна Организация, от началото на епидемията от СПИН до Декември 1998 година, от болестта са умрели 3,2 милиона деца под 15 години, като само през 1998 година са загинали 510 000 деца.. По същото това време, заразените от СПИН деца бяха 590 000. Вероятно днес, една година по-късно, заразените деца са с около десет процента повече, но държа да отбележа, това са други деца, много от онези, посочени в статистиката преди една година вече са загинали.
Интересно нещо е статистиката! Боравим с цифри, прибавяме нули в края на едно или друго число и ето, от устата ни се отронва: „много изключения“. Разсъждаваме, анализираме, през това време очите ни гледат цифри, таблици, графики… Толкова по-добре за очите ни, бих казал аз. Защото какво щеше да стане с очите ни, ако бяха в състояние да видят едно по едно, лицата на три милиона деца, гаснещи бавно, в продължение на години? Ако можехме да ги видим така, както ги вижда Бог?
„Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са мои пътища, каза Господ…“ (Исая 55:8)
В тези думи има… милост!
За опита ви да определите Холивуд като „източник на смъртоносна любов“ ще си позволя няколко съвсем субективни думи. Да, позволете ми малко човешка субективност, все пак докато пиша това изречение не мога да не сетя за голямата радост, която изпитвах наскоро, когато гледах „Епизод 1“ на Междузвездни Войни – една добре направена звездна приказка и нищо повече. Ако ще говорим, че киното е смъртоносно, нека го кажем и за детските приказки, а след това за художествената литература – тя също може да бъде източник на илюзии. Твърдя и настоявам, че съществуват множество смислени филми, които могат да се гледат без каквото и да е чувство на вина. Дали пък не трябва и да си мием ръцете, след като се докоснем до актьор? Ако твърдите, че любовта към киното може да бъде смъртоносна – да, съгласен съм, любовта към киното може да бъде смъртоносна по същия начин, както всяка друга любов може да бъде смъртоносна, ако бъде превърната в страст.
Видяхме моята субективност, да разгледаме сега вашата искреност. Ако наистина сте убеден, че любовта на Холивуд е смъртоносна, докажете го! Ще ви дам един единствен критерий – ако наистина вярвате, че Холивуд тика всекиго към бездната, отговорете ми – напоследък да сте гледал филми? Имате ли телевизор в къщата си? За чие спасение трябва да се погрижите първо – за собственото си спасение, или за спасението на читателите си?
Колко лесно е да бъдем меки към себе си, колко трудно е да бъдем меки към другите! Колко лесно е да стряскаме със своята праволинейност новообърнатите към нашата вяра, а когато през празниците дават по телевизията второкласни екшъни с примитивна фабула, да ги зяпаме с изцъклен поглед. Не по-малко лесна е и следващата крачка – отчаяни от собствената си безволевост, да изпаднем в сектантство и да изхвърлим телевизорите си през прозореца, каквито случаи имаше наскоро в Москва. (Ако искаме да бъдем точни, повечето от ултраправославните младежи не са изхвърляли собствените си телевизори, а телевизорите на родителите си.) Значително по-трудно е, да държим телевизорите си в дома, но да не ги включваме, защото желаем да общуваме достатъчно с любимите си хора, което е несравнимо по-голяма радост.
Не смятам, че трябва да изпитваме толкова много страх към модерното. В един класически сонет може да има много повече смъртоносна любов, отколкото в холивудски филм.
Вие успяхте да посочите толкова много проблеми на отиващия си двадесети век, сега и аз ще си позволя да посоча един – бабите. Да, бабите, които приспиват децата си с криминалната хроника от вестниците, вместо да им четат вълшебни приказки. Криминалната хроника е самата противоположност на вълшебната приказка, в приказките добрите наказват лошите, в криминалните хроники лошите наказват добрите. В приказките винаги, когато някой герой падне на бойното поле, скоро се появяват приятелите му за да поемат битката със злото, в криминалната хроника злото поваля героя с нож в гърба и най-близките му приятели отказват да свидетелстват….
За нас, младите православни християни е много важно да запазим усещането, че участваме в нещо хубаво и загадъчно. По стъпките ни идват следващите новообърнати и те също влизат в Църквата за да получат топлина и утеха. А ние, без да сме смогнали да се преборим със собствените си страхове, ги плясваме като ръкавица върху лицето новодошлите, които са още по-неподготвени от нас. Дори детенцето понякога шепти приказката си, а ние грачим с дрезгав глас, когато говорим за вярата си. В Русия имат специален термин за този начин на общуване – нарича се младостарчество. Кой ни е дал правото да бъдем така категорични? Ще цитирам за последен път вашата статия и няма да я обсъждам повече. Вие пишете: „краят е по-близо, отколкото си мислим“. От чие име говорите, чие мнение изразявате? На първо място, казано ни е: „А за оня ден и час никой не знае, нито небесните Ангели, а само Моят Отец“ (Мат 24:36, Марк 13:32) и второ, логически невъзможно е да говорите от свое име, ще се получи безсмислицата „аз си мисля, че ще се случи по-скоро отколкото аз си мисля“. Хванат сте на местопрестъплението, това е грешката на младите хора, за която вече ви говорих, опасната ни склонност да придаваме тежест на личното си мнение, говорейки от името на Църквата. Опасна, защото рискуваме да съблазним тези, които са достатъчно доверчиви да сметнат че така учи Църквата, но не достатъчно доверчиви, за да се съгласят с нас.
Млади сме и не можем да постигнем задълбоченост, никой не иска от нас да бъдем задълбочени, иска се единствено да използваме младостта си и да не заравяме талантите си. Подобно на момиченцето от поемата на Александър Галич, многократно ще ни се налага да строим и мачкаме хартиени корабчета, само това е начинът да станем малко по-мъдри.
Често ни се налага да наблюдаваме, как съграденото с толкова любов се разпада. „Защо?“ – питаме се до самозабрава и най-накрая си казваме с малко престорена болезненост: „Провалът ни беше предизвестен…“ Вместо да направим трезва преценка на грешките си, избираме да опазим личното си достойнство… и започваме да мислим за себе си като статисти в някаква филмова продукция.
Може би краят наистина е близко – не зная. Мисля, че мога да видя отделни нишки, но по същия начин са ги виждали и през първи, и през четвърти, и през десети, и през деветнадесети век. Но в едно съм сигурен – с всяка изминала секунда се приближава и краят на личния ни живот. Ние заедно сме изпратени в този свят, имаме работа за вършене в него: „Господ е моя светлина и мое спасение: от кого ще се боя? Господ е крепост на моя живот, от кого ще се плаша? Пс. 26:1“. А страховете за „жестоки“ предупреждения – нека ги оставим на негодния слуга от притчата за талантите, не напразно той единствен от всички слуги нарича „жесток“ господаря си: „господарю, аз те знаех, че си жесток човек: жънеш, дето не си сеял, и събираш, дето не си пръскал; и като се уплаших, отидох, та скрих таланта ти в земята; ето ти твоето.“ (Мат 25:24-25)
Щастието, че все още съм жив ми е достатъчно, за да посрещна новия век с оптимизъм. Все още имам свободата да бъда такъв, какъвто искам. Все още мога да ходя на църква, да се причастявам заедно с приятелите си без да се крия от никого и не е настъпило времето, когато ще трябва отново да се събираме по катакомбите.
Въпреки че Черно Море от година на година е все по-замърсено, нищо не ми пречи да се разходя някоя вечер на морския бряг и да изпия чаша горещ чай. Въпреки, че днес не се чете смислена литература, в момента знам за поне десет хубави книги и се готвя да ги прочета. Въпреки ограниченията на Шенген, все още мога да грабна една раница и да се разходя из Родопите.
Може би един ден наистина ще ни се наложи да зарежем всичко и да отидем в пустинята. Но когато това време настъпи, ще ни бъде дадено да знаем съвсем ясно – а дотогава си оставаме тук. Тук, при „Формула 1“ и тук при „интернетите“. Доста съм любопитен какво ще стане с Internet. Не само това, щастлив съм, че все още мога да се занимавам с любимата си работа и това е благословено!
Вие имате право да отричате заблудата за „светло бъдеще“, но нямате право да отричате бъдещето като такова, защото това не е само вашето бъдеще – това и моето бъдеще – и на мен, а може би и на моите деца.
Много е важно да бъдем заедно. Ако си останем като частици от Църквата, то тогава няма никакво значение, че приличаме на Туидълди и Туидълдум, когато водим споровете помежду си, че объркваме, а и понякога разсмиваме хората около нас, че водим дуел с разни „железни поставки за пред огнище, покривки за маса, похлупаци за тенджери и кофи за въглища“. Няма да има никакво значение, дали счупеното от Туидълди кречетало на Туидълдум е било старо или ново, няма да има никакво значение, колко точно вехт е светът, в който живеем. Само едно има значение – да бъдем заедно, когато към нас се приближи Черната врана.
В моментите, когато ни е трудно, можем винаги да се подсещаме: Антихристът никога няма да победи Христос. „Ако врагът дойде като река, духването Господне ще го пропъди.“ Исая 59:19
Ваш в Христа,
К. С.
София, 20 октомври 1999
