От всички видове изкуства музиката е най-дълбоко свързана с религията както по същността си, така и по своето име, произхода и практическото си приложение в богослужението на всички религии в историята.
Религията е устременост, копнеж, носталгия на човешкото същество по Бога. Това е така, защото човекът не само е създаден от Бога, но е създаден и к а т о Бога, сиреч с образ Божий в себе си, за Бога: да му бъде добре и да се успокоява само когато е при Бога.
В различно време религиозните люде почти еднакво са изразявали тази ядка на религията – устремеността към Бога: „Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за Тебе“ (Пс.41:2-3). Много векове по-късно Блажени Августин пише в своите „Изповеди“: „Ти създаде сърцето ни за Себе Си, Боже, и затова не може да се успокои, докле не Те намери“* („Изповеди“ стр. 1) А още по-късно Рабиндранат Тагор реди нови химни – псалми на Бога в своите „Гитанджали“ и ги завършва с признанието: „Както ято жерави (през планини, морета и пустини) се устремява към своята Родина, тъй и човешката душа вечно търси Тебе, Боже!“
Човекът е раздвоено, разпънато, пленено същество. Той е с божествен произход, с божествен образ и божествено предназначение, като е бил поставен в райските красоти и блага не само да ги притежава, да им се наслаждава и да им бъде господар, но и сам да ги разкрасява, тъй като е последното, най-високо и най-красиво творение на Бога* (Ян Амос Коменски: „Велика дидактика“, София, 1957г. стр. 38.), и е бил способен да обработва, сиреч да облагородява рая (Битие, 2:15). Но поради съгрешаването си, той – блудният Божи син напуснал Отческия дом, отдалечил се, пропилял благата, лишил се от рая и забродил безприютен и гол, гладен и изпонаранен по мировите пътища, за да изкарва с кървав пот коравия си залък, да преглъща горчиво-солени сълзи и да пролива през хилядолетията кръвта си в междуособици и братоубийствени войни.
Но колкото по-големи са паденията и страданията му, противоречията, пропастите и дисхармониите му, колкото по-печално и кърваво е битието му в греха, толкова повече той си спомня за Бащиния дом, за Божествената родина, за Отечеството – за красотата, хармонията и мира, всред които е бил поставен и за които е бил предназначен. И тогава го обхваща тревога и мъка, обхваща го непреодолим копнеж и наранената му душа боледува за Отческия дом, докато не стане, отиде, падне на колене за да изплаче: „Приеми ме като един от последните Ти наемници, Боже, че не съм достоен аз, разблудния, да се наричам повече Твой син, но нека бъда само при Тебе, че жадува душата ми за Тебе, неспокойно е сърцето ми без Тебе, като жерави към родина се стреми съществото ми към Тебе“.
Такъв е християнският възглед за човешката богоустременост и жажда, в отговор на която е дошла божествената милост и изкупителната жертва на Единородния Син Божи (Иоан 1:12; 1 Иоан 3:1; Римл. 8:32).
Някога Платон, като желаеше да обясни вечната човешка богоустременост, учеше, че човешките души са били създадени от Бога още при сътворението на света и оставени да съзерцават небесните красоти, небесната хармония и съвършенство. Когато после се раждат отделните човеци, всяка от душите бива изпратена да се въплъти, да получи телесно земно жилище, за нея то е като пленничество, като затвор, клетка, защото я държи далече от небето и от неговите неизказани красоти. Но въпреки това душите не са загубили и никога не биха могли окончателно да загубят спомена (анамнезис) за горното, за небесното духовно царство и за блаженството, което са изпитвали там. Затова въпреки многобройните телесни грижи, тегнещи като вериги, въпреки пречките и раняващите противодействия на света, те се стремят да се върнат отново там горе – в Бащиния дом. По-често, или по-рядко, леко и бързо, или по-тежко и бавно душите се устремяват и литват като птички, на които са отворили кафеза – нататък към съвършенството, към първото начало и последна цел, към идеала на всяка истина, на всяко добро и на всяка красота – към Бога!* (Платон: „Творения“ т.V, Петербург, 1922 г., стр. 123 нт.).
Според Платон и според най-дълбоките философи след него, всички духовни стремежи на човека фактически са религиозни, защото са стремежи към съвършенството, а то ще рече – към Бога. Науката е стремеж към истина, но Бог е последната съвършена истина. Моралът е стремеж към доброто, но Бог е последното, абсолютно добро. Изкуството е стремеж към красотата, но Бог е последната, вечна красота. Така че всеки стремеж към един или друг идеал е стремеж към Бога. Затова в наше време големият германски философ Рудолф Ойкен основателно говори за два вида религия: характеристична – в тесен, същински смисъл, като една от проявите на културата; и универсална – включваща цялата човешка култура.
На изкуството, като служещо на красотата, Платон отрежда особено важно място всред общата богоустременост, защото, докато другите духовни прояви (науката и моралът) само бавно, обходно и след дълги доказателства и изследвания ни издигат към съвършенството, изкуството има способността най-пряко и най-бързо да ни издига към съзерцаване на красотата и хармонията. Съзерцаването на природни и художествени хубости разтревожва душата ни, откъсва я временно и я издига до вдъхновено съзерцание. Тогава като че целият материален свят става чужд, престава да съществува за нея и тя омагьосана, очарована, упоена изпитва чиста и възвишена радост, усеща се пренесена извън всички недостатъци, противоречия и борби, извън всички ограничения. В този момент душата изживява блажено близостта на съвършенството, родството си с него и своя висш божествен произход.
Но ако това важи за всички видове изкуства, особено е вярно за музикалното като най-духовното и възвишено изкуство, което най-бързо и леко въвежда душата ни в блажените чертози на идеалното.
Това изключително и неотразимо въздействие на музиката са чувствали дълбоко още древните, колкото и прости да са били техните мелодии и да не са познавали богатството и хармонията, колкото и да са били примитивни техните музикални инструменти. Затова, както видяхме, те и произхода на музиката извеждат от боговете в пряк и непосредствен смисъл (защото в общ смисъл всичко е от Бога) и името и свързват пак с името на музите, сиреч то има религиозен, митологичен произход. Оттам и във всички исторически религии храмовото богослужение е било съпроводено с вокална и инструментална музика.
Ако вземем народа с най-старата известна ни култура – китайците – виждаме, че у тях произходът на музиката се обяснява религиозно. Китайците схващали цялата вселена като произлязла от взаимодействието между небето и земята, затова разглеждали живота на природата, движението на планетите и промяната на годишните и дневни времена като грандиозна вселенска музика, в която всичко спазва своя правилен и вечен ритъм и такт и която учи човеците да спазват мярка във всичко.
Не по-различно стои въпросът и при индийците. При тях произходът на музиката също е свързан с религията и при това носи много по-одухотворен, възвишен и мистичен характер и е свързан с много по-богат религиозен култ.
Египтяните са дълбоко мистичен и дълбоко музикален народ. У тях се създал богат музикален религиозен култ, защото те още от дълбока древност учели за безсмъртието на човешката душа. С това е свързана дълбока религиозна вяра. Неслучайно на писмената маса на Бетовен в рамка е стоял надпис от свещена египетска старина, който гласи: „Аз съм всичко, което е било, което е и което ще бъде; никой смъртен не е приповдигнал покривалото Ми“, „Аз съм Този, Който пребъдва“. Египтяните смятали арфата за свещен инструмент. При честване на бога на слънцето Озирис празненствата добивали всенароден характер; тогава били устройвани тържествени шествия и се свирело на различни инструменти.
Асировавилонците имали специални жреци певци, така наречените „замару“, които в химни с песни и свирене на инструменти прославяли боговете.
Финикийците също с музика придружавали службите в чест на Бога Ваал.
Древногръцката митология разказва, че бог Хермес пръв създал лирата и я дал на Аполон, за да научи музите как да възпяват на Парнас Твореца и Неговото творение. Но още по-важно е, че когато се появила философията, тя не отрекла, а задълбочила връзката между религията и музиката. Питагор създава специално учение за така наречената от него „хармония на небесните сфери“. Два века по-късно Аристотел, гениалният универсален ум учил: „Хармонията е дар от небето; нейната природа е божествена, прекрасна и чудесна.“* (Плутарх: “ О музыке“, стр. 60, гл. 23).
Богоизбраният еврейски народ, народът на Библията, който е имал най-възвишената, най-духовната, трансцендираща и чиста религия – богооткровената, също не е могъл да не използва това най-възвишено изкуство – музиката – при прославянето на Бога. Защото колкото са по-духовни и възвишени представите за Бога в дадена религия, толкова по-необходима е в нея музиката, за да изрази това, което не може да се изрази с никакви логически формули, с никакви конкретни образи, с никакви символи. Тя спомага да се извика непосредствено интуитивно чувство, да се преживяват непосредствено и в конкретност абстрактните по своята формулировка догми на вярата, да се съзерцава Абсолютното.
У еврейския народ при богослуженето били използвани както единичното и общо пеене, така и инструменталната музика. Той е ненадминат в песенните псаломни славословия и химни, които достигат своя връх в псалмите на цар Давид. Те представляват възторжени и непостижими по лиризъм песни Богу. В отправяните към Бога песенни молитвословия е разгъната цялата сложна гама от просителни, тъжно-плачевни, тържествено възклицателни, благодарствени и славословни песни.
Върховните моменти в живота на народа се изразявали с песен и музика и тая песен е насочена към Бога и тогава, когато е плачевно-просителна, както и тогава, когато е възторжено-благодарствена. Защото народът осъзнавал, че съдбата му всякога зависи от Бога, от Бога са неговите радости и успехи, от Бога е неговата свобода и независимост, както и изключителната му мисия сред народите.
Както виждаме, музиката и религията исторически са свързани от най-древни времена. Затова и във всички исторически висши религии музиката най-много се използва, за да изрази съкрушение и разкаяние за грехопадението и за всечовешката греховност, да изрази вярата и надеждата в Божията всеспасяваща милост и благост, да изрази възторга и възхищението от величието и силата Божия, да изрази любовта и благодарността към Бога за всичките Му благодеяния, да изрази смирението на човека пред Вседържителя, Твореца на всичко видимо и невидимо и същевременно дръзновението на този човек срещу всички сили на злото и на мрака, когато Бог е с него.
