Когато младият Вячеслав Иванов подава в ръцете на своя духовен учител и кумир Владимир Соловьов – малко преди смъртта му – първата си самостоятелна поетична книга “Пътеводни звезди” (“Кормчие звезды”), той му я връща с думите: “Много хубаво, много хубаво, но всички веднага ще кажат, че авторът на тази книга е филолог”.
Този случай веднага ти идва наум, когато четеш поезията на Сергей Аверинцев – един автор, който няма нужда да представяме на нашите читатели. Неговата енциклопедична образованост отдавна е станала “своя” за българските хуманитарии: филолози, философи, историци, културолози. Тук обаче би следвало да кажем няколко думи за поезията му, за да може тя да бъде и по-добре разбрана.
Поезията като “функция” от филологията – при Аверинцев има поне двояк смисъл. В биографичен план той започва да пише поезия далеч след като си е спечелил репутацията на перфектен филолог и удивляващ с ерудицията си изследовател на културата. Това става през 1983 г. (“Стих за света Варвара”). От гледна точка на вътрешната, духовната биография на Аверинцев този факт несъмнено е свързан с неговото въцърковяване или казано с думите на автора: “Аз винаги съм бил вярващ човек, но не винаги съм бил църковно вярващ”. Поезията на Аверинцев едва ли би била такава (ако изобщо я имаше) без тези два факта. От друга страна, филологията не само предшества и като че ли “подготвя” поезията на Аверинцев, но тя също тъй вътрешно “влиза” в нея. Това е една многоучена поезия дотолкова, че той – верен на стила си и своята педантичност – понякога дори и пише обяснителни коментари към нея.
Ако трябва да споменем имената на поети, от които Аверинцев несъмнено е повлиян, това са Вячеслав Иванов (особено от неговия късен, римски период) и Осип Манделщам. И двамата Аверинцев познава блестящо още от младежките си години, написал е сериозни изследвания върху тях. Бихме отбелязали като твърде характерно съвпадение, че Аверинцев, както и Вячеслав Иванов, съзнателно се стреми към сплав на най-модерната поетична форма и изказ и “вкарването” в тази форма на множество архаични думи и изрази (църковнославянизми и пр.), като например: “втуне”, “злато” (вм. “золото”), “мороки нежити” и т.н.
Смислов център на поезията на Аверинцев, както и неин извор, е не само Свещеното Писание (“блаженни повярвалите без да са видели”, “Ти ни нарече свои приятели” и пр.), но и Свещеното Предание (оттук е и мотива за “чуждата земя Индийска” в “Стих за уверението на Тома”, където според Преданието св. ап. Тома е намерил своята мъченическа смърт).
Преводът на религиозна (духовна, както казват русите) поезия се натъква на специфични трудности. Основната е в това, че смисълът – не само като цяло, но и във всеки детайл – непременно трябва да бъде запазен. Религиозната поезия е поезия на Абсолютния смисъл, а в него нищо не може да бъде променяно, отнемано, добавяно. Впрочем, имам чувството, че поезията на Аверинцев (който съвсем не смята, че тя е неговото призвание) “звучи” по-добре на български, отколкото в оригинал, но не защото преводачът я е направил по-хубава, а поради друга причина: българската поезия не е прекалено обременена с религиозни мотиви и сюжети, нашата религиозна поезия няма “памет”, свои образци, според които да се ориентира и с които да се сравнява,- както това е при руската.
“Аз се колебая дали трябва да публикувам стиховете си – казва Аверинцев,- защото те са предназначени за приятели, на които аз чета тези стихове насаме”.
Поезията на Аверинцев е поезия, предназначена за приятели.
Емил Димитров
МОЛИТВА ЗА СЛОВАТА
Боже, словата избягват
вехтото жилище на човека,
към плътското ни чувство
са непонятно безучастни
отронили се от ръцете, те блуждаят
като подивели псета вият:
най-добре ще е към Тебе да се върнат,
на Тебе да послужат те накрая.
Ти виждаш: стоим пред Тебе
Твоите последни песнопевци,
околовръст се е разстлала пустиня,
свирепи вампири витаят;
Отче , като невръстни деца
при самия извор глаголим,
да бъдат словата ни тежки
догоре налети с безмълвие.
Ний Ти се молиме, Слово,
от века налично у Бога,
изговарящо без думи
мълчанието на глъбината Му:
извергни със силата Твоя
беса глух, безсловесен,
подай несмутимата ясност,
благата членоразделност.
На Духа действото ние зовем,
огъня, що скверната изтребя:
да бъдат словата ни взети
от земното сладкоразление,
от врявата и шума отделени
на на плътта и кръвта ни бездушни –
защото всичко с огън ще се осоли
и всяка жертва ще бъде осолена.
Боже, чието име е заръка
дай на всяко слово битие
в тъмата на нашата смърт,
в злака на Твойто безсмъртие,
обрамчен от светлинните рамки,
като камъка твърд и прозрачен,
от всички страни обграден
от тишината – вярна пазителка.
(Култура, бр. 21 от 24 май 1991 г .)
