Отразяването на избора на Негово Високопреосвещенство архиепископ Спиридон за глава на американската епархия на Вселенската патриаршия през лятото на 1996 г. разкри отрицателните предубеждения на много от западните медии срещу Православната Църква. US News and World Report описаха православните като “секта”, а Economist окарикатури американските епископи като политикани и лобисти за правителството на Гърция. Междувременно бомбената атака на ислямските радикалисти срещу Вселенската патриаршия в Истанбул бе отбелязана съвсем бегло.
Недоволството на православната общност в Америка от медийната предубеденост остана без внимание. Отрицателното предразположение на западните медии при отразяването на събитията от православния свят не е преставало.
Има разлика между честна и предубедена журналистика. Сами по себе си отрицателните дописки в пресата за църковните несъвършенства не са доказателство за предубеденост. Православните християни трябва да признаят, че църковните лидери и обикновените вярващи не са чужди на човешките слабости. Предубежденията обаче излизат наяве, когато към една група се прилагат критерии, различни от тези, които важат за другите. Следователно, когато разискваме предубежденията в новините, касаещи Православието, ние реагираме на очевидното от страна на медиите прилагане към Православната Църква на норми, различни от прилаганите при отразяване на други религиозни организации.
дописка: “Бавно потегля черен брониран Мерцедес…веднага след него – Форд Експлорър, претъпкан с мускулести телохранители. Холивуд? Том Круз? Не и не. Мястото е центъра на Москва, а човекът в мерцедеса – Негово Светейшество Алексий ІІ, Патриарх на Москва и цяла Русия “. (Time, 5 май 1997 г.)
дописка: “На последния епископски събор … яки мъже в мафиотски костюми с отличителни карти “охрана” се грижеха любопитните журналисти да бъдат далече от заседаващите прелати”. (Economist, 5 април 1997 г.)
внушение: Тези дописки предполагат, че за религиозните лидери е неподходящо да имат телохранители. Внушава се, че йерарсите на Православната Църква в Русия са религиозният еквивалент на мафиотски босове, ползващи наемни убийци и биячи, за да отстояват положението си. Римокатолическият папа обаче поддържа за своя защита цяла “наемна войска”(швейцарската гвардия) и много международни религиозни лидери – от Били Греъм до Далай Лама – имат телохранители и ескорт.
действителност: Православната Църква в Русия е силен участник в обществения живот и е една от малкото общоруски институции, надживели рухването на СССР. Ето защо нейните предстоятели са застрашени от атаки на екстремисти и криминални елементи.
дописка:“Православната Църква в Русия натрупа значително състояние от връщането на собствеността и посредством някои куриозни методи за набиране на средства. Църквата стана играч в петролния бизнес и притежава контролния пакет в поне три банки. … Още по-изненадващо е, че Църквата е продала хиляди тонове чуждестранен тютюн и алкохол … . “Светият” тютюнев и алкохолен бизнес започнал, когато, за да компенсира изстраданите от Църквата ограбвания, правителството ù разрешило статута на “освободен от данъци вносител”. (Time, 5 май 1997 г.)
внушение: Това съобщение предполага, че Православната Църква се компрометира като участва в бизнес сделки. Предполага се, че е неуместно Църквата да разчита на стопанска дейност или правителствена подкрепа за финансиране на дейността си.
действителност: Римокатолическата църква е един от най-мощните световни икономически конгломерати и има вложения в най-различни компании, някои от които произвеждат продукти, които влизат в противоречие със собственото ù учение (например контрацептивите). Евангелистката империя на Пат Робертсън включва обширна верига от фирми и институции. Лутеранската църква в Германия се финансира чрез правителствено наложения “Kirche” (църковен) данък.
В Русия Православната Църква има хиляди храмове за реставриране, училища и болници, които трябва да се построят и издържат, милиони старци и бедстващи, които разчитат на нейните грижи. Заедно с всичко това ù се налага да се съревновава с добре финансираните западни евангелистки мисии и с многообразието от чужди секти и култове, разполагащи с огромни финансови ресурси, следствие на развит бизнес и мрежи за набиране на средства. Руският патриарх призна, че не всички бизнес начинания, с които се е занимавала Църквата, са били уместни, но в същото време няма данни, доказващи, че печалбите, придобити от Църквата са били използвани за нещо друго, а не за църковните дела.
дописка: “Патриарх Алексий представи на полковете военните свещеници. Благославянето на реактивни изтребители и казарми се е превърнало в масова практика”. (Time, 5 май 1997 г.)
внушение: Православната Църква оправдава милитаризма и насилието. Този стереотип се подчерта при отразяването на войната в Югославия, което обрисува православните духовници като подстрекатели към насилие.
действителност:“Военните свещеници”, описани от Time са общоизвестни като капелани. В повечето от армиите по света, включително и в американската, има свещенослужители, които са част от военнния личен състав и обслужват нуждите на въоръжените сили. Православният обред за благославяне на оръжията не прославя воюването, а според традицията на св. Александър Невски подчертава, че войната е само краен избор с цел отбрана на собствения дом и майчината земя.
дописка:“Най-голямото препятствие, пред (Православната) църква, е склонността ù да изпада в нетолерантност и фанатичен национализъм, които се подхранват от национално основаната ù афтокефалия”. (Time, 5 май 1997 г.)
внушение:Православната църква е главен фактор за избухването на национални и етнически конфликти в Източна Европа. Така се подразбира, че западните църкви успяват да бъдат наднационални и така да превъзмогнат националните различия.
действителност: Няма църква, неприкосновена за събитията в обществото, в което е установена. Западните християнски традиции бяха неспособни да дадат резултатен отпор на националния екстремизъм в Германия, Италия или Испания. По-голямата част от непредубедените наблюдатели посочват именно дехристиянизираната и секуларизирана обстановка в Югославия като главна причина за междуетническите борби. Макар национални екстремисти из целия свят, и особено в Русия, да търсят благословията на Църквата (и понякога да намират съпричастие сред клира или миряните), всеки патриарх и водещ иерарх силно осъжда нетолерантността и “крайния национализъм”. Исторически факт е, че афтокефалната Църква на Русия е спосoбствала за многонационалното съжителство в Евразия, като е насърчавала мисионерските усилия за запознаване на местните народи християнството посредством собствената им писменост и културни идиоми. Лингвистичното разнобразие, което се е съхранило в Руската федерация до днес, е част от завещанието на Църквата, която създаде азбуките и литературата на десетки племена и етнически групи.
дописка: “Инстинктите на православната иерархия да се съпротивлява на всяка промяна и да поддържа властимащите не са нещо ново … Вярващите, като цяло, винаги са приемали безпрекословно думите на иерарсите…” (Economist, 5 април 1997 г.)
внушение: За Православната църква е нормално да клони към деспотизъм и тирания. Тя не може да подпомогне прехода към демокрация в Източна Европа. Следователно разделянето на Европа по религиозен признак е оправдано. Страни от западнохристиянската част на източна Европа (Полша, Чехия и т.н.) трябва да бъдат допуснати в институции като НАТО и Европейския съюз; страните, които принадлежат към византийския свят, са неспособни да осъществят сериозна икономическа и политическа реформа и затова справедливо могат да бъдат изключени.
действителност: Митът за “деспотичната” Източна църква за разлика от “свободолюбивата” Западна църква има дълбоки корени в западната култура. Откриваме ги още в Средновековието, когато франките и германите са се опитвали да компенсират своята културна и технологична малоценност пред лицето на византийското превъзходство. Тези негативни стереотипи били подсилени в книгата на Гибън Упадък и падение на Римската империя, която е имала определяща роля за формиране на съвременното отношение към класическия византийски свят. Смешно е да се описва Православната Църква като иерархична и деспотична, при положение, че големите разисквания, утвърдили християнската вяра (догматите, които основните християнски течения – православие, римо-католицизъм, протестанство – приемат като истинни), са се водели именно във Византийския Изток в периода от ІV до VІІІ век. На великите Вселенски събори е било установено кои да бъдат книгите на Библията и е бил формулиран Никео-Константинополския Символ на вярата. За разлика от средновековната латинска църква, където образованието било запазено за клерикалния елит, миряните на Изток проявявали голям интерес към богословието и народният език бил използван в живота на Църквата. Така например, първите произведения в руската литература, написани на простонароден славянски, се появили веднага след като Русия приела християнството през 988 г., за разлика от Полша, например, която по същото време се обърнала към латинското християнство, а в продължение на пет века не създала никакви забележителни писмени творби на полски.
Православната Църква винаги се е ръководела от съборните и синодални решения. По ирония на съдбата, голямото подчинение на Руската Църква пред държавата и ерозията на църковната съборна структура се случили едва през XVІІІ век, след като Петър Велики въвел западните модели (германски и шведски) за регулиране на църковно-държавните отношения. Има много примери, в които Православието е правело компромиси със светската власт – изкушение, на което западните църкви не винаги са устоявали: подкрепата от протестантите и католиците за Адолф Хитлер, Бенито Мусолини и генерал Франко през този век; пълното подчинение на Лутеранската и Англиканската църкви пред управляващата власт, на която е вменена отговорността да бъде глава на църквата; тоталната зависимост на папството от римската аристокрация от VІІІ до X век. Това са само няколко примера.
В същото време дългата православна традиция на ангажираност на миряните, ролята на Православието за създаването на славянски полиси и развитието на непосредствена демокрация сред казаците, концепцията за симфония между Църква и държава, която характеризира по-голямата част от Византийския свят (в противовес на западния възглед за “цезаропапизма”, според който императорът контролира Църквата) всичко това често се игнорира, омаловажава или отхвърля като “изключение”!
Предубежденията срещу Православната Църква в медиите се дължат на две причини. Първата е невежеството, непознаването на Православната Църква, на нейната история, вяра и традиции. Православните в Америка носят известна отговорност за тази ситуация с това, че не полагат усилия да ангажират съзнанието на американското общество. Освен това, съществува един хилядолетен предразсъдък в западната култура срещу православния свят, който днес се проявява от академичните зали до етажите на държавното управление. Православните американци не могат да очакват, че тези дълбоко заседнали стереотипи ще изчезнат за една нощ. Докато Православните не се организират, както правят другите общности, за да се борят за честно и непредубедено отразяване и за да воюват срещу предразсъдъците и стереотипите в дописките, … некоректен, този вид медийна политика ще остане непроменен.
Превод от английски: Мая Иванова
