„Когато стана тоя шум, събра се много народ и се слиса, защото всеки ги слушаше да приказват на неговия говор” (Деян. 2:6).
На Петдесетница върху събраните в Иерусалим Христови апостоли слезе Духът-Утешител и във времето и пространството на „мира сего” се роди Църквата. Положена в сърцето на света, в началото малобройна и немощна, Христовата Църква вече две хилядолетия освещава света в отделния човек и в цели култури „обратната перспектива” на Евангелието.
Гонена и насилвана, отричана и манипулирана, през всички тези векове. Църквата не е прекратявала нито за миг както вътрешната си саморефлексия, така и диалога си със света. Диалогичността е част от най-дълбоката същност на Църквата, уподобяваща Божественото Слово-Логос, Самоизказало Се в конкретиката на земната история.
Като освещава времето с пълнотата на Божествения живот, който носи, Църквата мисионерства. От нея сме получили Словото Божие и в нея търсим убежище и спасение. Но ставайки част от Христовото наследие, ние тръгваме и по пътя на безусловно зададената християнска мисия – „идете и научете всички народи” – повеля и призвание, касаеща всеки християнин без изключение.
Посветихме този брой на мисията на Църквата в света и обединихме текстовете около две основни умонастроения, съпътстващи тази тема – порив към осмисляне и овеществяване, тук и сега, на живото Предание на Църквата, и тревога, породена от чувство за отдалечаване от него.
Мисията се ражда като естествен плод на усвоената благодат и понеже това усвояване е свързано с пределно напрежение, мисията също трябва да се утвърждава ежеминутно в сърцето на всеки от нас. Между аскезата и проповедта, между крайностите на привидния парадокс: „те не са от света” (Иоан. 17:11), се разполага динамиката на християнския живот като оживотворяваща мисия.
