В света господства един странен „закон”. Много по-лесно е да отсечеш дърво, отколкото да го отглеждаш; обидно лесно е да разрушиш една къща, а така трудно – да я построиш. В човешките отношения не е по-различно. Доверие се печели трудно и бавно, но се губи отчайващо бързо. Много бързо мога да нараня и огорча близък човек, но сдобряването ще ми струва огромни усилия. Разрушителните действия (за околните и за нас самите), постъпките със знак „минус” ни се отдават лесно, някак от само себе си. Има дори нещо подканващо-съблазнително в липсата на усилие от наша страна при извършването им. Не говори ли Христос точно за този „широк” път в евангелската проповед? Склонни сме да възприемаме всичко, което вършим без напрягане на вътрешните сили за естествено и редно, и напротив – всичко изискващо концентрация и усилие да смятаме за ненормално. Драматизмът на нашето съществуване се крие в радикалната подмяна на разбирането за естественото. Ако Одисей десет години неуморно преодолявал трудности и понасял лишения за да се завърне в родината, то на нас ни е отреден цял живот, в който с напрягане на всички духовни и телесни сили да се завръщаме към нашето естествено състояние на пълнота и богообщение.
Лесно е да напусна дома на Отца. Мъчително трудно е да се завърна в него. Но аз знам – там ме очакват.
