В наши дни мнозина отправят гневни упреци към Църквата, затова, че е занемарила социалната си дейност и е обърнала гръб на заобикалящия свят; за това, че е свила „територията“ си до вратите на храмовете и манастирите. И в тези обвинения – уви! – има много истина.
Но какво ще рече Църквата да е в света? Преди всичко нейното присъствие е спасителен шанс за света: значи светът не е изоставен сам на себе си, значи съществува сила, която го удържа от разпад и саморазрушение; значи за света присъства спасяващо начало.
Мисията на Църквата в света е уникална, неподобна на никоя друга, и няма светска институция, способна да се нагърби с предизвикателството на тази мисия. Казано накратко, Църквата не е призвана да господства над света в неговото грехопаднало състояние (когато е правила подобни опити плодовете винаги са били горчиви), а да преобразява света отвътре чрез благодатната си мощ
Преобразяването на света започва не с грандиозни и шумни проекти за социално преустройство (не се ли нагледахме на също толкова шумни провали?), но с нещо много „по-простичко“ – с отваряне на сърцето за благата вест. „Ето, стоя пред вратата и хлопам; ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него и той с Мене“ (Откр. 3:20). Отворим ли вратите за Преблагия Гост, ние се превръщаме в непристъпна крепост за светските съблазни и няма какво, и няма кой в света да ни сломи.
Църквата в света – това ще рече солта на вярата и благодатта да опази всеки един и всички нас от развалата на греха. И нека внимаваме, понеже „вие сте солта на земята. Но ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците“ (Мат. 5:13).
