Дворът на отец Драгомир в Бистрица е ограден с две реки, които се събират в една. Тъй и целият живот на този избраник се обрамчва от два пълноводни потока – любовта към Бога и любовта към ближните.
Щастлив е онзи човек, който, като отец Драгомир, почине в мир след като девет десетилетия е живял в мир с всичко и с всички. Както всеки истински щастливец, той беше избрал за себе си точно същия дял, който Бог беше избрал за него.
От всички обичани люде на света той обичаше най-много своята неразделна презвитера Надежда, неговото друго аз, с която преживя цял живот във вяра и любов и която го изпревари в отвъдното само с няколко месеца – сякаш за да се погрижи за посрещането му Там.
От всички най-прекрасни места на света той обичаше най-много своята всехвалена Бистрица, която не преставаше да рисува, преброжда, изследва, описва и възпява. И всички тези картини, стихове, изследвания и публикации бяха само тленни останки от едно нетленно преклонение-служение.
Със същата любов – бистра и дълбока, усмихната и сериозна, естествена и непрестанна като дишането – той се отнасяше и към шопството, и към България, и към целия свят, и към съседите и роднините, и към старците и децата, и към всички бистричани и към всички люде. И към животните, и към растенията, чийто език също познаваше, и към цялото Творение.
Духовното наследство на отец Драгомир Котев (25.ІV.1911 – 22.І.2000) предстои тепърва да бъде осмислено в дълбочина. Защото то само привидно е ясно от само себе си.
На повърхността нещата изглеждат самоочевидни. Той беше един двойно блажен човек: и в земното и в духовното измерение. Дългият му живот беше пълен с дела на един достоен духовник, надарен с множество дарби – иконописец, храмостроител, художник, краевед, обществен деец. Един истински духовен стожер на Бистрица, глава на семейството, баща на четирима сина (първородният почива в детска възраст, а останалите трима стават свещеници). Някак съвсем лесно той е преодолявал препятствията, които за другите са били непреодолими (изградил е в Бистрица цели два манастира, във времена, които според историята били яростно атеистични: манастир „Свв. Иоаким и Анна” в 1947 г. и манастир „Св. Петка” в 1952 – 1956 г.).
Тази привидна леснота обаче е най-трудната за постигане. Защото висшето изкуство за преодоляване на злините е да не допуснеш зараждането им. Висшето изкуство да побеждаваш враговете си е да нямаш врагове. Бистришкият мъдрец владееше именно тези високи изкуства. И примерът на неговото човеколюбие чака да бъде осмислен и усвоен от нас.
Любовта е най-важното Предание. Най-голямото изкуство и най-висшата наука. И тя има свои видими и невидими начини на преподаване и разпространение.
Откъде отец Драгомир беше прихванал тази вселюбов? От кого се беше научил? Как се беше усъвършенствал?
Да. Това е дарба свише по рождение, но с това нищо не свършва, а само започва. Животът на всеки човек е ковачница, в която огънят никога не угасва и чуковете никога не спират. И именно от живия живот на човека до нас ние можем най-пряко да прихванем майсторството да ковем съдбата си по висшия закон на Любовта. Живият пример на отец Драгомир от Бистрица е наше наследство и достояние, което сме длъжни да видим, разберем, усвоим и преподадем.
Защото сега, когато реката на отец Драгомир накрая се сля с Океана на Любовта, нейното русло става за нас пътеводител и част от живото Христово Предание.
