Разговор на Мария Спасова с иконописеца Димчо Димчовски
Димчо Димчовски е роден на 10:04.1962 год. 6 гр. Кнежа. Завършва техникума „Н.В. Ломоносов“ – Г. Оряховица и учителски институт в гр. Дупница. Две години роботи като учител в гр. Велико Търново, след което преминава на свободно практика. Сега е студент в Православния богословски факултет на ВТУ „Св. св Кирил и Методий. Има международни прояви. Представял в изложби в Германия, а през 1995 год. е единственият участник от България в изложба, посветена на 50 годишнината от създаването на ООН в Ню Йорк.
Как стигнахте до иконописта? Призвание за изкуство или пьт вьв вярата бихте нарекли създаването на икона?
Всичко започна през 1983 год. когато бях в учителския институт. И залочна с лъжа. Бях на изпит по история на изкуството, когато преподавателят ми Ивайло Полов запита една колежка дали е чела книгите от препоръчителната литература, свързани с иконографските школи. Тя не ги беше чела, аз също. Преподавателят я упрекна, каза: „Ето, Димчо ги е чел…“ и аз потвърдих. След изпита започнах да търся и чета. Имаше много неясни неща. В началото не знаех като какво нещо е това „Света Троица“. Иконата полека-лека започна да ме привлича; първом като естетика, като някакво странно, необичайно изкуство, а след това, колкото повече навлизах в нейния символичен и мистичен свят, започнах да възраствам и във вярата.
Призвание за изкуство или път във вярата… Всеки човек в помилван от Бога още в майчината си утроба. Всекиму е даден дар и възможност за развитие. То е „завитото“, което човек по свободна воля може да развие или не. Човекът с художествена дарба наричаме „художник“.
Но дарбата и талантът са само необходимите условия за развитие, което от своя страна е плод на свободната воля и призвание. Тук може да се види и границата между художника и иконографа, между изкуство и над-изкуство. Художникът изобразява творението, мислите си, идеите, чувствата и фантазията си – рисува себе си. Както и да мъдрува, той не може да напусне своето его, докато иконографът рисува Твореца, а не творението: Неговите, отразени в творението мисли и Промисъл, а не своите. За иконописеца иконата не с тръпка на тщеславен стремеж за лична изява, а копнеж по Бога, синергизъм, мост към небето, служба и изповед, Откровение, което е прието и предадено сьс средствата за изобразява-не.
Бог със създаването ни е теоморфизирал, направил ни е подобни на Него. Научил с Адам да твори, да дава имена на живите твари.
Той е направил човека творец, но не за да величае себе си и творението, защото културата, когато се развива сама за себе си, е панаир на тщеславието, а изкуството само за себе си е „изкуствено*. Иконата не с изкуство, тя е повече от изкуство, Божествено Откровение, разкритие на небесната Църква и послание за земната.
Какво е отношението Ви към разпространените „свободни“ форми на иконописно творчество: гипсови икони, статуетки, дървени яйца с изображения на светии и пр. „талисмани“?
Отношението е следствие от борба на мотиви и е съпоставимо с друго отношение. По-чисто и честно е да говоря за отношението ми към иконата и така индиректно да се изрази отношението ми към идоли и талисмани. Според догматическото определение за иконата, тя сочи нещо, което наистина съществува отделно от нея. Тя е само негов образ, негово изображение. Св. Теодор Студит пише: „Никой не може да бъде толкова безумен, щото истината и нейната сянка…. първообраза и изображението му, причината и следствието да ги мисли тъждествени по същност. Иконата носи прилика по ипостас и различие по същност. Тази ипостасна прилика всъщност с една сложна система от символи, които, действайки на сетивните ни гледци, ни подпомагат, доколкото това ни е посилно, да съзерцаваме Бога. Тя свързва нашия свят с отвъдния, недостъпния за сетивни възприятия. В този смисъл, като материално онагледяване, тя е символ. Когато Тялото Христово умира на Кръста, завесата на храма се раздира – разкрита е великата тайна на Божия Промисъл за нашето спасение. На мястото на тази завеса идва иконостасът – основна част от вътрешно-храмовия ансамбъл. Той разделя кораба на църквата от олтара, от Святая Светих – оня отвъден свят, който очите ни не могат да видят, ако иконите не ни го покажат. „Онова що е невидимо у Него, сиреч вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание мира, чрез разглеждане на творенията“ (Рим. 1:20). И ако нещата от заобикалящия свят ни говорят за Божието творчество и могъщество, колко по-ясно говори за Неговата велика милост и любов иконата, която ни гледа от иконостаса? Както ние я гледаме, така тя гледа нас, Колко сълзи на майки са я освещавали, на колко човеци е дала упование и вяра… Никой не пада на колене за молитва пред Джокондата например, а пред иконата, тя събужда интуитивното познание на Животворящия Дух.
Чрез обратната перспектива застаналият пред иконата човек става съпричастен, въвлечен в действието, сюжета, празника; става съучастник в едно небесно тайнство. Има само един случай, при който можем да наблюдаваме обратна перспектива в природата – ако застанем в тъмна нощ и наблюдаваме светлинните пътеки по водната повърхност, изпратени от светлините на отсрещния бряг, ще видим как те се стичат към нас. Човекът се превръща в убежна точка на светлината. „Аз съм Светлината на света“ – каза Христос – Светлината, дошла да ни освети и разкрие Истината.
Свещеното Писание също е икона в широк смисьл на думата. Пророческите символи в Стария Завет – също. А така също и човекът – като образ на Бога. Що се отнася до т. нар. „църковен кич“, отношението ми е диаметрално противоположно на това разбиране: както към факта, така и към терминологията. Този факт и тези термини се налагат от една страна от непросветени хора, които търсят материална изгода от „творенията“ си, но от друга ми се струва, че съществува и тенденция на преднамерено профанизиране. Самото понятие „копие на икона“ предполага нещо неистинско и фалшиво, защото иконата е изображение на небесните истини, поради което всяка икона е оригинална, има свой живот и е написана първом на небето. Ако това не е така, тя просто не е икона, а идол. Следователно не може да се говори за копие или фалшификат, а за препис. Например „иконите“ на проф. Светлин Русев от църквата в Рупите за мен не са икони, защото не отговарят на иконографския канон, създаван хилядолетия и утвърждаван от светата Църква с прекрасни образци.
Рамките на иконостаса са изрязали кръговете на ореолите, а кръгът в иконата е символ на безкрайното духовно съвършенство и неговото нарушаване е непростимо. Дори има стари икони, при конто нимбът влиза в рамката и тя е била изрязана, за да не се наруши овалът. Аз се съмнявам, че един професор по живопис не е запознат с основните значения на простите символи и това ме кара да мисля, че тенденциозно се толерира профанизирането на иконата. Друга несъобразност има в архитектурата на тази църква – централният купол е полусферата, от вътрешната страна на която се изобразява Бог-Вседържител – Абсолютното Същество. Отвън този купол е ограден в някаква железобетонна клетка, сякаш Вседържителят с „арестуван“ и намеква, че над Абсолютното има още „по-абсолютно…
Дали от незнание или поради някакъв умисъл сега сме свидетели на изключително пошло отношение към иконата. Правят се опити да се вкарат какви ли не теософски, езически и дори атеистически идеи в нея. Важно е, че не идеята трябва да обслужва технологията, какъвто е пътят за създаването на т.нар. „църковен кич“, а обратното; този принцип е валиден дори за светското изкуство. Да не говорим до какви последици води нарушаването му, когато става въпрос за иконата. Тя не е занаятчийско произведение, а е богословие; въплъщение на велик идеал.
Какво бихте казали на колегите си, които рисуват „икони“ по занятие или пък са автори на разпространените предмети на „църковен кич“ за които стана дума?
През 1993 год. започна изданието на първия в света фестивал на иконата, организиран от Православния богословски факултет към ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Неговите цели са точно такива – да разкрият красотата на истините и идеите, въплътени в иконата, да я въздигнат на онова място, от което беше смъкната през последните години на богоборство, да спре процесът на нейната профанизация и обругаване. Част от фестивала са лекциите, изнесени от професори-богослови, историци на изкуството, специалисти в тази област. Не мога да кажа на тези кич-майстори повече от онова, което биха видели или чули на този фестивал. Но и то едва ли би отворило очите им, ако Бог не се смили да го стори, така както обърна лъжата ми от изпита по история на изкуството в преклонение пред истината на иконата, „защото всичко е от Него, чрез Него и за Него“, иконата – също..
„Нему слава вовеки, Амин“ (Рим. 11:36)
