Представяне на художничката Юлия Станкова
В този брой на списанието започваме нова рубрика – „Християнско изкуство”, с която искаме да дадем възможност на млади творци от всички области на изкуството да представят творчеството си. Единственото условие: творбите им да са вдъхновени от християнски религиозен опит.
Усилия да се осмисли православната иконопис в личното творчество на светския художник е имало и ще има. Огромни са рисковете при такива навлизания в осветеното от Преданието на Църквата естетично и догматично пространство. Художникът в някакъв смисъл е принуден да сдържа ръката си, дъха си, духа си – поне ако иска да сътвореното от него да не бъде смущаващо, или дори кощунствено. Проблемът за мярката и личната позиция на художника тук застава в цялата си болезненост – да иконописваш и/или да твориш самостоятелно; да споделиш собствен духовно-осезаем опит, като в същото време пазиш сетивата и ума си в Преданието и канона в едно и също време…
Юлия Станкова заема в картините си най-честната възможна позиция. Това не са икони, казва ни тя, а лично осмислени и интерпретирани иконописни сюжети, основани на православната традиция. Бихме добавили: това са малки разкази – колкото лични, толкова и общоцърковни, описващи топло, на един език, познат ни от византийската естетика, срещата на Юлия с Евангелието. Картините й напомнят силно на ранна египетска иконопис, образци от която и днес се почитат от дохалкидонската Коптска православна църква.
В картината „Вход в Иерусалим” ослето, което Иисус Христос е възседнал, художничката условно ни е представила като мост между два свята. Своеобразната иконна пластичност на тази картина за мен е емблематична за цялото й творчество – нито изцяло „вътре”, нито изцяло „извън” иконописта, осветена от парадоксалното вдъхновение на обратната перспектива с пълния обем на присъщото му напрежение, Юлия всъщност ни води в правилна посока, провокирайки желание за среща с Първообразите.
Пламен Сивов
Живописта, която правя днес, е резултат от важна промяна в моя светоглед. Аз търсех моето място в изкуството като експериментирах с най-модерните изразни средства: абстрактна живопис, концептуален авангард, инсталации. Всичко това беше много интересно, но аз чувствах, че пропускам нещо, че не съм на мястото си. Интересът ми към утвърдените съвременни артистични форми не беше достатъчно голям, за да направя нещо значително в тази област.
Усилията ми смениха рязко посоката си, когато започнах работа в едно реставраторско ателие. Често ми се случваше да държа в ръцете си български икони от XVIII, XIX век. По време на работата над тях бях дълбоко впечатлена от близкия контакт с тези предмети. Те мълчаливо ми показаха пътя, който трябваше да следвам.
Започнах с изучаване на иконописните техники и византийската изобразителна система. Направих много копия на стари византийски образци. Отделих специално внимание на руската иконопис от XV – XVI век. Бях поразена от дълбокия философски смисъл, силата и оригиналността на изразните средства на византийските майстори. Основните принципи на светлината, обратната перспектива, изображението на човешката фигура и най-вече на човешкото лице съвсем не бяха изчерпани. Те криеха в себе си още много живот и възможности, които изследвах с истинска любов и интерес.
В процеса на тази работа пред мен възникваха много въпроси от естетически и богословски характер. Търсенето на отговорите ме доближи до християнската доктрина. Постепенно откривах една голяма част от човешката култура, която преди не познавах добре. За да систематизирам знанията си преди четири години постъпих като задочен студент в Богословския факултет на Софийски университет.
Така в моята работа се съединиха теологията и изкуството. Пряко свързани с това обстоятелство трябваше да бъдат и моите нови изразни средства. Оценявах правенето на копия като една полезна дейност, но това не беше най-подходящото за мен. Аз се осмелих да продължа нататък и върху всички натрупани знания и опит да изградя нов стил. Направих това като комбинирах знанията си за византийската изобразителна система и тази част от изкуството на нашия век, която беше решаваща за формирането на моята естетика. В основата на този процес лежеше като спойка моята творческа интуиция, която за твореца играе същата роля, както наследствеността за всяко същество. Уверена съм, че нейните ирационални корени се губят някъде далече в миналото на Балканската земя.
В процеса на оформянето на този стил аз се опитах да го дефинирам, но се натъкнах на трудности, тъй като не можах да открия негов аналог. Живописта ми не беше нито изцяло светска, нито съвсем религиозна. За да изясня въпроса, потърсих кои необходими и достатъчни условия трябва да удовлетворява всяко религиозно изкуство. Открих две:
- да има връзка с конкретна религия
- да оперира с персонажи и събития от конкретен религиозен текст
Моето изкуство отговаряше и на двете условия. И тъй като чрез него изразявах истините на ортодоксалното християнско учение, аз го дефинирах като съвременна православна християнска живопис.
В своята работа съм дълбоко повлияна от българското иконописно наследство. В българските фрески и икони, независимо от кой период са и с каква степен на сръчност са направени от анонимните в повечето случаи зографи, откривах детска простота, чисто страдание, удивление и любов. Тези най-човешки характеристики дълбоко ме вълнуваха и аз просто ги поех от безименните майстори, за да ги пренеса по-нататък във времето.
В края на този разказ ще припомня думите на стареца-отшелник авва Арсений за девицата: „Докато девицата живее в бащиния си дом, мнозина желаят да я имат за своя невеста, но когато започне да излиза от дома, вече не на всички се харесва. Едни я унижават, а други я хвалят; тя няма вече тая чест, както преди, когато е живяла в уединение.” Така е и с плодовете на изкуството. То е тази девица, която непременно трябва да излезе един ден от бащината си къща и да се покаже пред хората. Родителят я е създал и възпитал, а каква ще бъде съдбата й времето ще отсъди.
Юлия Станкова
октомври, 1998 г.
София
