Защо историята има край?
Християнството е едва ли не единственият мироглед в света, който е убеден в неизбежността на собственото си историческо поражение. Християнството е провъзгласило една от най-мрачните есхатологии – то предупреждава, че в края на краищата на силите на злото ще бъде „дадено да водят война със светиите и да ги победят” (Откр. 13:7). Евангелието обещава, че портите адови няма да надделеят над Църквата; че Църквата е непобедима. Но „непобедима” не означава обезателно „победоносна”.
В перспективата на земната история не се очаква световно-историческо тържество на Евангелието, а световно господство на антихриста1.
Да, време е да започнем разговор за онова, за което днес е най-малко прието да се говори в „християнското общество” и „християнската култура” – за последните времена. За края на света. За антихриста.
Темата за антихриста се смята за непристойна в демократичната журналистика. Дори на онези публицисти, които се смятат за християни, им се струва неудобно да си спомнят за завършващата книга на Библията – „Апокалипсиса”. Аз обаче вече нямам какво да губя. След излизането на моята брошура за това, че е желателно да възстановим храма на Христа Спасителя, хората на „антисистемата” (ако използвам този термин на Гумильов) ми поставиха окончателна диагноза. „Пред Кураев от тук нататък, явно има само черносотнически национализъм и най-банален великодържавен шовинизъм. Той загубва проповедническата си дарба – нито един ярък образ, нито един впечатляващ парадокс. Той вече плаши читателите с „формирането на новия световен ред” – любима тема на борците с юдео-масонството. Той вече не се притеснява да говори на глас за своята любов към Русия. Той е, както шовинистите, болезнено фиксиран върху мнението на Запада за Русия. Засега това са само едва различими нотки, но скоростта на падението е по-висока от скоростта на издигането… Дъното си е дъно и падението към него може да бъде безкрайно, но не и безнаказано”2.
И така, „формирането на новия световен ред” не е само „любима тема на борците с юдео-масонството”. Първо, „новият световен ред” е предсказаното от Писанието общество, в което за християните ще бъде невъзможно да се живее. Второ, това е „любима тема” на всички окултни движения. Трето, това е в крайна сметка и крайната цел на всички масонски движения (за което можем да се убедим дори само от апологията на масонството при ученика на Рьорих Клизовски)3. И накрая, това е просто историософски термин, който разделя традиционните религиозни общества и онзи порядък, който се образува към края на 20-ти век.
Тъй като не съм политолог, а християнски журналист, пиша на тази тема не защото този „нов свят” ще дойде; не от футурологически хазарт. Просто смятам, че Свещеното Писание няма нужда от цензура – нито от окултна, нито от прогресистка, нито от „християн-демократическа”. В Писанието темата за „новия световен ред” звучи като богословска тема.
„Ето, Апокалипсиса… Тайнствената книга, от която изгаря езикът; когато я четеш, сърцето спира да диша… От първите думи тя произнася съд над църквите Христови… Това е книга ревяща и стенеща…”4. Именно по повод на всичко това искам да ви кажа останалото. Апокалипсисът говори и за избавлението на християните от станалия непоносим гнет на „мира сего” и за това, че основната вина за тържеството на антихриста не е в масоните, а в християните. Християните са се уморили да бъдат християни – ето защо светлината отслабва. Християните са пожелали да бъдат и нещо друго; приискало им се е да изпробват позабравената езическа духовна „екзотика”, и затова тъмнината отново се разстила над цялата земя „от шестия до деветия час”5. „Защото ще дойде време, когато човеците не ще търпят здравото учение, но, водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха; те ще отвърнат слуха си от истината и към басни ще се обърнат” (2 Тим. 4:3-4)6.
Всъщност, това е главната новина на християнската апокалиптика: хората сами ще си изберат нова вяра и нови владетели и сами ще отворят света за „княза на тъмнината”. Апокалипсисът не ни позволява да се скрием в удобни формули – виждате ли, всичко ще се оправи, „нас това не ни засяга”, „враговете са виновни”. Тук е уместно да си спомним думите на Бродски:
Почему все так вышло? И будет ложью
На характер валить иль на волю Божью.
Разве должно было быть иначе?
Мы платили за всех, и не нужно сдачи…
Но какво прави неизбежно това печално обстоятелство: своят последен, решаващ избор човечеството ще направи за антихриста, а не за Христа?
Една от причините за това е своего рода „асиметрия на въоръжението” на доброто и злото. Доброто не може да избере някои средства на земната политика, без да престане да бъде добро. И обратно, за злото няма ограничения. То може да провежда дори благотворителни акции, без да изменя природата си (ако благотворителните действия се правят така, че помагайки на хората в едно отношение, да закрепяват съюза им със злото в други проявления на живота им – например, като се подклажда тщеславието на дарителите).
Доброто не може насилствено да се натрапи на съзнанието на хората. Злото няма ограничения по отношение на хипнокрацията. Християните не си поставят задача да създадат нова раса чрез използване на генното инженерство. Неоезичеството, напротив, е напълно готово да започне генно-селекционна работа с човечеството.
Освен това е очевидно, че дълбоко в човека се таи „бягството от кръста”, желанието да се живее покрай всякакъв труд, в това число покрай труда по изпълнението на заповедите. С по-голяма или по-малка настойчивост всички ние ръмжим в лицето на Христа онези думи, които Му казва Великият инквизитор на Достоевски: „Иди си, Ти ни пречиш!”. И просто в някакъв момент този ръмжащ метеж се увенчава с пълен успех. Всекидневно-битовото желание на сърцата ни е удовлетворено и домът ни остава празен.
Хората ще създадат такъв начин на живот, такова общество, в което няма да можем да намерим Христа7. И това ще бъде краят на историята.
Ние не знаем никакви срокове, свързани с този край. Напълно възможно е сегашният неоезически бум да угасне точно така, както са угаснали древните гностици и ариани, богомили и хлистовци… Напълно възможно е пророците на „ерата на Водолея” да се окажат поредните лъжепророци. Проблемът обаче е в това, че с течение на времето „надеждите на прогресивното човечество” все повече се покриват с онова, против което гърми Апокалипсиса.
Не строя политически прогнози. Просто така говори Библията. Така говори и Гьоте: „Предвиждам време, когато хората ще престанат да радват Бога”8 и тогава ще настъпи краят.
Една от основните интуиции на Библията е възприемането на историята като свещено пространство, където се срещат и водят разговор Бог и човекът. Ако историята не може да изпълни това свое предназначение, тя свършва. „Тъй бяга времето и гони всички към последния ден на явяването на Господа нашего Иисуса Христа…” (преп. Теодор Студит)9.
Някога нямах покой от въпроса защо историята има край. Защо, при всичките ни грехове, Творецът не дава шанс на още едно, неопетнено поколение? После видях – историята е нужна, докато човекът има свобода. Когато свободата на последния избор се отнеме, портите на историята се затварят. Движението е невъзможно.
Така е и с реката на историята. Всяко следващо поколение оставя все повече мръсотия в нейното русло. И небето все повече се отдалечава*. Все по-трудно става да чуем въпроса: „Господи, какво да сторя, за да наследя вечен живот?”. И е още по-сложно да изпълним отговора… Краят на историята: нищо вече не се сбъдва… Не се изпълнява… И нищо не влиза във Вечността.
Ето една от най-странните мисли на християнството: от нашите грехове и звездите могат да угаснат. Нашите кривини изкривяват Млечния път. Апокалипсисът е радикален в своя антропоцентризъм. Светът ще свърши не заради изчерпването на физическата енергия. Човекът ще довърши света, а не ентропията.
Не сте съгласни? Но обърнете внимание: оказва се, че Църквата не унижава човека, а го превъзнася в невероятна степен. За физическата есхатология историята на човека е просто страница в историята на космоса – космосът е бил и ще пребъде и без човека. За богословието историята на космоса е само епизод в историята на човека – човекът ще съществува и когато вселената няма да я има. Човекът ще надживее космоса. Въпросът е в това дали в основите на вселената лежат нравствени или физически закони. Християнството е убедено, че етиката има космическо значение. Само ако приемем, че значението на човечеството във вселената е тъждествено със значението на онази маса от вещество, която човечеството потребява – само тогава ще ни се струва безумно да свържем съдбите на метагалактиката с поведението на разумната плесен, която като тънък слой покрива четвъртата планета от звездната система в самия край на Млечния път.
Но има и друго мнение. Според него „не можем да не се удивим на това, че съвременното човечество, като цяло, живее все още така добре и дори твърде добре в сравнение с онези беди, които могат да възникнат от тази криза”10.
Християнското убеждение, че светът има край, е следствие от йерархично съзнание. Светът не е Бог. Но тази формула не е статична. Това не е просто констатация. Ако светът не е Бог, значи, той е чужд на Вечността, и следователно е историчен. Имало е време, в което той не е съществувал и такова време може да настъпи отново. Така разсъждава всяка религиозна философия, стигнала до идеята за Бога като Абсолют и опитваща се оттам, от висотата на познатото висше и единствено истинно Битие, да погледне към малкия ни свят. В сиянието на Божеството помръква значимостта на света… но в християнството ни се открива и нещо друго. Искате да погледнете света през Божиите очи? Ето: „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син…” Значи, светът е реален в очите на Бога. Светът е скъп за Бога до такава степен, че Той Сам жертва Себе Си заради спасението на света от разпад. И в същото време светът е толкова отдалечен от Бога, че за да се запълни пропастта между Бога и света, е нужна Жертва. Езическите религии разказват за това какви жертви трябва да принася човекът на боговете11. Евангелието разказва за това каква жертва е принесъл Бог на хората.
Светът е ценен пред Бога. Но Бог е вечен, а светът – не. Именно затова в християнството формулата „светът не е Бог” не е статична. Това различие трябва да бъде преодоляно. Светът трябва да бъде обожен*. Светът не трябва да остава просто свят, просто твар. От обстоятелството, че светът не е идентичен с Бога следва, че светът е длъжен да се развива; той е призван към движение, към изменение на онтологичния си статус. Затова йерархията на битието в християнството е динамична: светът не е Бог, но е длъжен да стане.
Светът сам по себе си не е в състояние да прескочи границата между времето и Вечността. Но Бог го посреща. Бог е станал човек, за да може човекът да стане бог, тоест да не остане в скотско състояние. Но да станеш бог означава да придобиеш едно, а да загубиш нещо друго. „Преминава образът на този свят” (1 Кор. 7:31). Точно така – преминава образът, тоест битийният модус на този свят, но не и самият свят. Преминават модусите на тварното битие – времето и пространството (пространството като несъвместимост на едното и многото; времето като неизбежност на загубата и унищожението).
Времето може да напусне този свят, защото не му е необходимо. Ако светът бе възникнал чрез безволеви изтичания (еманации) от недрата на божествената Същност; ако светът възникваше не по свободната воля на Творца, а беше някакъв необходим стадий на деградацията на духовната енергия, отделила се от своя Първоизточник (така се мисли възникването на света в гностицизма, неоплатонизма и индуизма), тогава светът не би могъл да съществува без времето. Тогава времето би възникнало като необходимо и неизбежно следствие на отдалечеността от Вечното Първобитие. А връщането към Източника би означавало не само премахване на времето, но и на света заедно с него. Има свят, различен от Божеството – има и време. Няма ли време, няма и свят. Светът, обвързан с времето, не може да не изчезне, да не се разтвори там, където няма време – в Божествената вечност.
Но Богът на Библията свободно е надарил света с временност. Времето не е предшествало създаването на света. Светът не е разтворен във времето. И затова навярно „време няма да има” (Откр. 10:6), светът ще пребъде.
Богът на Библията твори света съзнателно и свободно. За разлика от Брахма, Той не спи. Той вижда своето създание и го благославя (Бит. 1:31). Тъй като светът не произтича от Божеството безволево, неконтролируемо и непрестанно, в християнството няма да намерите идеята за постоянното обновление на света, идеята за вечното завръщане и за цикличната история. Светът не е длъжен да бъде до Бога. Бог може да битийства и без да твори света. Бог не е обречен на това постоянно да поражда света, изливайки го от своите недра.
Доколкото Бог твори света не безволево, а съзнателно, Той знае каква цел поставя пред света. Бог знае смисъла на историята.
Но смисълът е нещо, което се намира отвъд събитията. Смисълът винаги е „отвън”. Ако историята има смисъл, то историята трябва да има и предел; иначе тя не би имала онова „отвън”, онази Цел, която би оправдавала целия поток на историята.
Ако историята не служи на нищо, значи, няма такава Ценност, която да я прави ценна. Опитът да се създаде теория за исторически прогрес без християнството е опит да се пренесе в Европа езическата идея за безсмислено въртящото се колело на Сансара, но при това без идеята за множествеността на живота: всеки от нас има един единствен живот и той служи просто за гориво за щастието на бъдещите поколения. Размисълът за това, че трябва да живеем заради щастието на бъдещите поколения – това е размисъл, подходящ като че ли най-вече за животинска ферма. И там щастието на отделния индивид се осигурява от това, че млеконадоят на стадото непрестанно расте. В този случай философията на историята се превръща във философия на животновъдството.
След Достоевски с неговия проблем за „детската сълза” да смяташ, че цялата история и изчезването на хиляди поколения не е нищо повече от гориво, осигуряващо комфорта на далечните потомци, е просто срамно. Смисъл на Историята и живота може да бъде само такъв смисъл, който да бъде достъпен и открит за всяко поколение, за всеки човек. Този смисъл трябва да бъде както извън историята, така и постижим във всяка нейна точка. Само ако кажем, че целта на човешкия живот и съответно на историята е увековечаването на живота на всеки отделен човек, нашият поглед върху историята може да бъде истински човешки. Смисълът на живота не е в това – някога моите потомци да могат с максимален комфорт да преживеят отредените им 70 или 90 години12, а в това животът на всеки да може да бъде приет в Благата Вечност.
Смисълът на живота е в това той да бъде живян. Въпросът е по-скоро в качеството на живота. Ясно е, че едва ли би могло да става дума за материален комфорт. Дали някой би се съгласил, ако му предложат милион, но с условието, че ще бъде разстрелян след час? Умножаването на културата и научните познания също няма да изпълни със смисъл човешкия живот. Ако си спомняте, при Тургенев („Правда и Истина”) има такъв диалог: „А в това, мисля аз, се съдържа най-голямото блаженство! – В притежаването на Истината? – Разбира се. – Но позволете: можете ли да си представите такава сцена: събрали са се няколко младежи, говорят си. И изведнъж сред тях се втурва техен другар; очите му горят с необичаен блясък, той се задъхва от възторг, едва говори. „Какво става? Какво става?” – „Приятели мои, слушайте какво научих; каква истина! Ъгълът на падането е равен на ъгъла на отражението! Или, ето ви още: най краткия път между две точки е правата линия!” – „Нима? О, какво блаженство”, се развикват всички младежи и с умиление се хвърлят един на друг в обятията! Вие се смеете… Ами там е работата: истината не може да ни достави блаженство”. За човешкото щастие е необходимо да се докоснеш до онази Истина, която касае над-животинската, над-природната същност на човека.
Целта на живота е в това да се придаде на живота такова качество, което да ни помогне да живеем, независимо от това, че дори времето може да е изтекло. Да живеем Вечно. Тази Вечност не е заложена изначално в човека. Но самата Тя толкова близо снизхожда към земята, че можеш да я пуснеш в себе си. Човекът не притежава вечността. Но Тя може да му бъде подарена.
И така, историята има замисъл, има смисъл. Но ако светът се затваря за Замисъла, то историята свършва. Прекратява се движението към смисъла, отвъд собствените предели (трансцендиране). Светът престава сам себе си да надраства. Ако светът не се стреми отвъд собствените си граници, той гние и изчезва. Така акулата ако спре да плува, потъва.
Би било до известна степен утешително да смятаме, че антихристът ще се наложи над хората чрез някаква непреодолима магическа сила. Но особеността на последната историческа трагедия е именно в това, че „народите с всякаква охота ще се съюзят с него” (преп. Ефрем Сирин)13. А за да може човечеството само да направи такъв избор, в ежедневния му живот трябва да присъства нещо, което да го подтиква към този избор. Антихристът ще може да бъде избран и признат единствено в случай, че неговата ценностна система още до самото му явяване е станала господстваща. В замяна на Евангелието, все още официално зачитано, идва друг идеал – и заедно с него на мястото на човека застава Масата, умъртвена от своя идеал. „Така, за пълна радост на съвременната преса, ще свърши последната фаза на християнството и ще приключи съдбата на световната история. Ще настане хилиазмът, хилядолетното блаженство, когато ще се пишат само либерални статии, ще се произнасят само либерални речи и хидрата на „национализма” ще бъде смазана… Скучно. Ах, канално-скучно ще бъде навсякъде…”14.
В това царство на антихриста, което описва Апокалипсиса, човекът ще има свобода – да избере този или другия кандидат, да купи тази или другата марка хладилник. Но няма да я има вертикалата. Според вярната мисъл на Г. Померанц, „самото обръщане към Бога вече създава вертикала, създава нова степен на свобода – нагоре. Без йерархия висотата на свободата е непълна, има само тъпчене наляво-надясно, напред-назад”15. Свят, в който няма вертикала, няма йерархия на ценности, е свят на пошлостта. Всичко е занижено. Всичко е плоско. Всичко е еднакво. За всичко може да се съди и решава по еднакъв начин. Ние и сегашната ни мода сме мерилото на всичко. И човек забравя, че е призван към служение. Забравя, че може да се живее само за онова, за което не е страшно да се умре. И като забрави това, той, като начало, загубва и едно друго знание – за това, че „има истини, за които не бива да се живее и да се умира; има вторични истини, за които не трябва, за които нямаме право да живеем и умираме”16. Загубил небето над главата си, човекобогът си присвоява правото да съди всички и всичко…
Как да се откъснем от това плоскостно мислене? „Само по пътя на приобщаване към по-голямото човек се освобождава от малкото, от самия себе си такъв, какъвто е сега”17. И отново, по вярното наблюдение на Г. Померанц, „Онзи слой на съзнанието, на който действа инстинкта, идеологията, рекламата и др. под., е основата на неосъзнатото ни робство. Корените на свободата са на най-дълбокото ниво, там, където не остава никакъв избор и сме свободни не ние, а Сам Бог свободно се разпорежда с нас. Свободата в ада е възможността да избереш другото, да се изтръгнеш от ада. Но в рая всичко друго е загуба на рая, и свободата на любящия е отказ от избор. Свободата да намериш преминава в свобода да запазиш намереното; или тя разрушава намереното в името на правото на вечно търсене (съблазънта на Ставрогин). Достоевски довежда историята на Дон Жуан до край, който в легендата се осъзнава много смътно. Ставрогин се проваля в ада на задоволените си до изтощение желания”18.
Говорим за висшата свобода, свободата в Бога. Но дори и малката свобода може да бъде сведена до това да избираш между Бога и тлението. Човекът може да бъде възпитан така, че изобщо да не узнае, че в него има заложена такава свобода, че той има право на такъв избор. Паметта на Христа ще бъде погребана толкова по-успешно, колкото по-привично стане Христовото име. „че какво има да му се мисли, и така всички знаят: имало е такъв моралист в древността. Започнал борба за правата на човека. Е, ами нали сега сме съвсем свободни!”. Дори и днес болшинството ученици, запитани в западните супермаркети по време на коледните разпродажби, не знаят именно чий рожден ден празнуват така весело и вкусно.
Бог, истинският Бог, ще бъде забравен. Неговият Лик ще бъде твърде блед на фона на рекламните билбордове и естрадно-политическите „имиджи”. Идващото общество няма да е в състояние да отговори на главния въпрос: какво означава да бъдеш християнин.
Дори днес отговорът почти не се чува. На Запад „да си християнин” се разбира „да бъдеш порядъчен гражданин, да си плащаш редовно данъците и умерено да се занимаваш с благотворителност”. Най-големият протестантски богослов на 20-ти век Пол Тилих, отговаряйки на въпроса дали се моли, казва: „Не, но медитирам”19.
В православните страни отговорът е и по-лош. „Да си православен означава да си русин (българин, сърбин, румънец, грък)”… Според вярното наблюдение на Г. Федотов, „Прекалено много естети дойдоха в Църквата, които жадуват за Византия, а не за Христа”20.
Нерядко днес виждаме хора, които произнасят фрази от типа на: „Аз съм атеист, но понеже съм руснак, значи съм православен”. Или, обратното: „Аз съм православен, но разбира се, съм атеист”. Ясно е, че такова свеждане на християнството до етнографията не съответства на Христа, но ще бъде много близко до замислите на антихриста. Нека си спомним с какво изкушава антихристът християните на „осмия Вселенски събор” в „Три разговора” на Владимир Соловьов21…
По догадката на Владимир Соловьов мечтата на антихриста е да затвори православието в ритуално-етнографски резерват. В „Повест за антихриста”, която увенчава посмъртното произведение на Соловьов „Три разговора”, антихристът, провъзгласил се за президент на земното кълбо, надявайки се да купи благоразположението на православните, се обръща към тях със следните думи: „Любезни братя! Знам, че сред вас има такива, за които най-ценното в християнството е неговото свещено предание, старите символи, старите песни и молитви, иконите и чинът на богослужението. И наистина, какво може да бъде по-ценно за религиозната душа? Знайте, възлюбени, че днес подписах устав и отпуснах огромни средства от Световния музей на християнската археология с цел откриването и съхранението на паметниците на църковната древност… Братя православни! На който му е по сърце тази моя воля, който според чувството на сърцето си може да ме назове свой истински вожд и господар, нека дойде тук!”…
Помним, че именно така постъпила юдейската тълпа, искайки осъждането на Царя Юдейски и покланяйки се на Пилат, казвайки, че няма друг господар, освен кесаря… И така, при Соловьов в момента, когато „по-голямата част от йерарсите, половината от бившите старообрядци и повече от половината православни свещеници, монаси и миряни с радостни възгласи се качват на трибуната”, се изправя старецът Иоан и свидетелства, че „Най-ценното в християнството е Самият Христос”.
Поне по отношение на православните политиката на соловьовския антихрист в момента вече се реализира – православието успешно се натиква в етнографско-ритуален резерват. Можем да говорим и пишем за обрядите и традициите, но не можем (в пресата или в училищата) да говорим за вярата.
Веднъж, на един монархически конгрес, където от трибуната постоянно гърмеше триадата „православие – самодържавие – народност”, забелязах как три доста миловидни и интелигентни жени от предния ред заедно четат книжка със заглавие „Руническа магия”, като при това явно се отнасяха към книжката като към учебно пособие. Помолих тези активистки на „руското възраждане” поне тук да не се отдават на сатанински игрички. В отговор те убедително ми прошепнаха, че „трябва всичко да се узнае и от всичко да се опита”. Но когато ги попитах знаят ли „Отче наш” и библейските заповеди, в отговор получих мълчание… Постепенно даже християните забравят какво значи „да бъдеш християнин”. През последните векове християнството старателно беше опустошавано от просветителския рационализъм. Богословите (протестантските и католическите, а след тях и православните) се стараеха рационално да обосноват християнската вяра. Мистиката последователно се изкореняваше. Чудесата се превръщаха в „измислици”, „фолклор”, или просто в обикновени природни явления. Тайнствата бяха превърнати в обряди, а обрядите – в „библия за неграмотни”, тоест в изясняване на библейските текстове посредством жестове. Пречистеното от „магизъм” (тоест, от енергийната, благодатна изпълненост с Надсветовното Присъствие) християнство стана твърде рационално. И когато пред европейците се откри дълбочината на аскетиката и мистиката на Изтока, те се прехласнаха по нея, без дори да подозират, че църковното християнство има собствена аскетика и мистика.
И днес религиозното съзнание на нецърковните хора просто поразява със своята противоречивост. Като стане дума за православието, то бива обвинявано в „обредоверие” и „магизъм”. Но същият този обвинител се обръща към света на нехристиянските езически и шамански практики и веднага се преизпълва с решителност да придобие езотерическия смисъл на най-странните обряди и да признае крайната полезност на всяка езическа практика за зареждане на кой да е предмет с каквито и да било „енергии”. И дори на мнозина църковни люде все още не им е станало ясно, че протестантизацията на православието води до задънена улица, защото ни обезоръжава пред лицето на възроденото езичество. Бъдещето на църковната мисъл е в развитието на „философията на култа”. Стига сме се залъгвали с морализаторство и сме виждали в обрядите само символи, а в богослужението – проповед. Сред нас има враг, по-страшен от рационализма. Докато доказвахме, че нашите обряди не са магия, дойде истинската магия. И от нея трябва да се защитаваме не с думи, а с благодат.
Християните, в чиито ръце е останала само „социалната доктрина за Църквата” и разсъжденията за „християнското разбиране на правата на човека”; християните, които се стесняват от светената вода и от буквалното разбиране на думите на Спасителя за превръщането на хляба и виното в Негова плът и кръв, няма да могат да устоят пред настъплението на окултните сили. Именно сили, а не просто пропагандата за тях.
Подтикват ни към „реформи”. И наистина, за живия организъм е свойствено да се развива. Но нямам усещането, че тези призиви винаги идват от хора, които желаят доброто на Църквата и нямам усещането, че всички предлагани реформи ще бъдат от полза.
Казват ни, че ако Църквата започне реформи, ще изчезнат основанията на критиките по неин адрес. Казват ни, че ако Църквата започне реформи, това ще бъде признак за нейната жизнеспособност. Но на практика всичко е наопаки – за да станеш днес привърженик на реформите, е достатъчно просто да си впечатлителен, лесно да се поддаваш на внушения; да си „съвременен”. За да плуваш по течението и да се наслаждаваш на хвалбите на невярващите; за да приемаш комплименти за своята „търпимост” и „откритост” от новоезичниците, не се изисква особено мъжество22. Но за да бъдеш самия себе си при всякакви атмосферни условия, ти трябва повечко твърдост. Именно тази вътрешна твърдост се опитва да разпраши „духът на времето”, като настойчиво ни внушава безхитростната мисъл, че Църквата трябва да догонва нашето време, че мерило за християнството е постхристиянския свят, а не Евангелието. Но на езика на днешната преса „мъжествени” наричат отстъпниците, безопасно дисиденстващи под бурните аплодисменти на публиката, а „безволеви конформисти” („които не смеят да скъсат догмите на църковната традиция”) – онези, които остават верни на Православието23.
Свеждат християнството до думи, а с думите ни учат да играем. В „игровата” цивилизация на постмодернизма подмяната на понятията става толкова незабележимо, в рамките на битовата посредственост на партийната полемика, че човек дори не забелязва на чия страна изведнъж се е оказал. И ето, например, как един църковен (или вече антицърковен – как да разбереш?) журналист, Яков Кротов, описва инцидент, при който енориашите освободили предадената им църковна сграда от бившия наемател: „Енорията окупира самочинно части от помещението, като при това проявява вандализъм, разбивайки всички тоалетни в техникума”24. Тоалетните чинии, между другото, били разположени в олтара. Но „вандалски акт” се оказва не поставянето на тоалетни в олтара, а това, че вярващите прекратяват функционирането на тоалетните… А бившият доцент от Петербургската Духовна академия и игумен Вениамин изведнъж възлага на себе си ново монашеско послушание: „В паузата игумен Вениамин (Новик) заяви пред кореспондента на „Метафрасис”: „Работата ни сега нараства много, защото започваме борба срещу главната тоталитарна секта в Русия – Руската Православна Църква””25. Монах, който вижда смисъла на своя живот в борбата срещу Църквата – това е същата тази постмодернистка игрова цивилизация, която прави възможни всякакви сюжети, дори и интронизацията на антихриста…
Днес християните са придобили навика да се молят за отлагане на края. Но Апокалипсисът и самата Библия завършват с призива: „Да, дойди, Господи Иисусе!” И в идването на Бога главното е, че Той е дошъл, а не това, че всичко се е разрушило с Неговото идване. Защото Христос казва за знаците на края: „А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви” (Лук. 21:28). „Изправете се”, тоест, вие, сега притиснати към земята, уморени от привичната богооставеност, изправете се, надигнете се, станете. И преп. Ефрем Сирин смятал, че Христос не съобщил точното време на Своето идване, за да могат християните от всички поколения да Го очакват и да се надяват, че именно техните очи ще видят Бога в плът: „И сега всеки вярващ желае да Го приеме в своето си време”83. Много ли са днес православните християни, които желаят да доживеят до идването на Христа (а значи, и да преминат през горнилото на антихристовото господство)?
В заключение искам да обърна вниманието на читателя на това, че практически не се бях заел с „тълкование” на Апокалипсиса. Как точно ще се случат тези събития, ние не знаем. Но съм съгласен с Алексей Лосев, който твърди, че за нас е по-важно да разберем смисъла на това, за което говори книгата Откровение, отколкото да се опитваме да намерим тълкование на всеки неин образ. Говорейки за картините, които разгръща пред нас книгата Откровение, философът пише: „Разбирайки истинския им смисъл, ние не знаем как ще се осъществят, но вярваме, че това, което ще се осъществи, ще има именно този, а не някакъв друг смисъл. С други думи, да съдим за това как трябва да се сбъдне пророчеството, можем само при настъпването на предсказаното събитие. В пълнота за пророчеството можем да съдим едва след неговото изпълнение. Ще ни кажат: защо тогава съществува пророчеството? Пророчеството съществува, за да можем да установим смисъла на предстоящите събития, а не техните факти. Затова и всички тълкования трябва да се ограничат с установяването на точния смисъл на събитията, а не на фактическото им протичане. Пророчеството е именно това, а не астрономическо изчисление на слънчево затъмнение”84.
Ще бъде ли финалът на човешката история предшестван и предопределен именно от тези събития и тенденции, които описах, или от съвършено други, аз не зная. Моята задача се състоеше в това, вглеждайки се в нашата съвременност, да я съотнеса с библейските пророчества за края на световната история. Може би, нито една от нишките на нашето столетие, за които пиша, няма да се разтегне до апокалиптичните времена. Но не можем да тълкуваме Апокалипсиса, изхождайки от бъдещ опит (такъв още нямаме). Да го тълкуваме единствено от опита си от миналото (средновековието и античността), също не е достатъчно. Защото хората от Византия или Московската Рус във всеки случай са живели по-отдалечени от времето на антихриста от нас, а това означава, че антихристът трябва да разглеждаме от гледна точка на съвременния свят. Може би след хиляда години тези тълкувания ще изглеждат точно толкова изкуствени и странни, както и онези древни тълкувания, виждащи в „числото на звяра” името на императора Нерон. Какво да се прави – така е не само в богословието. Наивни ни се струват и вестниците от миналите векове. Наивни ни се струват даже учените от отминалите епохи.
Но поне една от моите тези е повече от предположение. В перспективата на темата, за която говорихме дотук, смисълът на Апокалипсиса е напълно ясен: езичеството, възвърнало властта си над лостовете на държавната власт и подчинило информационно-рекламните мрежи, ще обяви последна война на Църквата Христова. Ние ще бъдем разбити. Но не и Христос, „който ще дойде отново в слава, за да съди живи и мъртви, и Царството Му не ще има край”. И онзи, който сам не се отрече от Него в полумрака на последните времена, ще види новото небе и новата земя.
Превод: Пламен Сивов
Бележки
1. Бъдещото Второ Пришествие на Христа, строго погледнато, не слага край на земната история на човечеството, а открива нов еон на битието.
2. Хотяинцев И. Рецензия на книгу „Размышления православного прагматика о том, надо ли строить Храм Христа Спасителя”. // Христианство в России. №3, 1995, с. 58.
3. Клизовский А. И., Правда, о масонстве. Ответ на книгу В. Ф. Иванова „Православный мир и масонство”. — Рига, 1990.
4. Розанов В. В. Уединенное. — М., 1990, с. 398.
5. В Свещеното Писание има много взаимни отражения и предусещания. Три години и половина проповед. Три часа тъмнина след екзекуцията на Оногова, Който бил Светлината на света. Три и половина години владичество на антихриста в края на земната история. „А външния двор на храма изключи и го не измервай, понеже е даден на езичниците: те ще тъпчат светия град четирийсет и два месеца” (Откр. 11:2).
6. В оригинала буквално „към митове”, mithous.
7. Много интересен очерк, поясняващ с какво имено окултизмът може да привлече съвременните елити, се съдържа в книгата на двама руски протестанти, В. Алексеев и А. Григориев „Религията на антихриста”, Новосибирск, 1994, стр. 193-212.
8. Цит. по Ясперс, Смисълът и предназначението на историята.
9. Преп. Теодор Студит, Наставления към монасите, Добротолюбие, т. 4
10. Ильин, И. А., Путь духовного обновления, М., 1962, стр. 23
11. За човешките жертвоприношения в най-светлата езическа религия, гръко-римската (за нейната светлост, естественост и човечност днес е модно да се разсъждава), вж. Евсевий Памфил. Жизнь блаженного василевса Константина. М., 1981.
12. „Комунизмът е несъвместим с аскетизма. Комунизмът утвърждава висша справедливост на земята, като я поставя на здравите основи на непрекъснатото икономическо процъфтяване”. (Научен комунизъм. Учебно пособие под редакцията на акад. П. Н. Федосеев.)
13. Преп. Ефрем Сирин, На Пришествие Господне.
14. Розанов В. В. „Обескровленные” журналисты // Розанов В.В. Обонятельное и осязательное отношение евреев к крови. – СПб., 1914, с. 123.
15. Померанц Г. У тапира нет табу // Литературная газета. 19.4.95.
16. Митр. Сурожский Антоний. Беседы о вере и Церкви. М., 1991, с. 79.
17. Митр. Антоний Сурожский. О некоторых категориях нашего тварного бытия. // Человек. 1993, №4, с. 96.
18. Померанц Г. У тапира нет табу // Литературная газета. 19.4.95.
19. Шейфер Ф. Современная философия и теология. // Диспут. 1992, январь-март. С. 72.
20. Федотов Г. П. Древо на камне // Живое предание. Православие в современности. – М., 1997, с.131.
21. Между другото, този „събор” описва и Е. Рьорих: „Новата Църква трябва да смени старата в пълното сияние на Красотата на Иисусовия Подвиг; тя трябва да свика Велик Вселенски събор, за да преразгледа в светлината на новото съзнание всичките постановления на старите събори. И само тогава ще се роди новата религия, Религията на Светия Дух” (Письма Елены Рерих. 1932-1955. Новосибирск, 1992, с. 67).
22. „Всичко мъртво плува по течението; срещу течението може да плува само живото” (Г. К. Честертон. Вечный человек. — М., 1991, с. 255).
23. По-подробно по този въпрос вж. моята статия „Искушение модернизмом” (Благодатный огонь. Приложение к журналу „Москва” № 1, 1998).
24. Кротов Я. Рецензия на статью А. Колпакова „Реванш” (Московский комсомолец, 19.9.94) // Христианство в России. 1994, №2, с. 61.
25. Либералы признают свое поражение, но не сдаются. // Православная Москва. №33 (129), ноябрь 1997.
83. преп. Ефрем Сирин. Толкование на Четвероевангелие // Творения. ч.8. Троице-Сергиева Лавра, 1914, с. 272.
84. Лосев А. Ф. Диалектика мифа. // Философия. Мифология. Культура. — М., 1991, с. 176.
