В съзнанието на мнозинството от хората днес думата вяра има един много конкретен смисъл: тя означава приемане на нещо като истинско и полезно без проверка, и в частност съгласие с някаква теория или учение, които остават недоказани. Да вярвам в нещо, значи да го приемам дори и да не го разбирам. Свеждам глава и се подчинявам на някакъв авторитет, който може да не е само религиозен, а идеологически или политически. Често под общото име вяра се крият както религиозната отдаденост, така и идеологическата дисциплина и политическата подчиненост. Установила се е една парола с непознат произход, която мнозина смятат за квинтесенция на метафизиката, а всъщност тя е предпоставка на всяка тоталитарност: „Вярвай и не изследвай!“
Трябва да кажем недвусмислено, че едно такова разбиране на вярата няма нищо общо със смисъла, който юдеохристиянското предание придава на тази дума. В рамките на това предание вярата се разбира много по-близко до смисъла, който тази дума е запазила дори и днес в търговията и кредита, отколкото до този, който й придават идеологически мобилизираните хора.
И наистина, когато в търговията говорим за вяра, ние още и днес разбираме доверието, на което в търговските кръгове се радва един търговец. Всички го познават, знаят начина и характера на неговата търговия, точността му при изпълнението на своите задължения. Ако някога бъде принуден да потърси заем, той ще намери веднага заемодатели вероятно дори без разписка за парите, които е взел, защото неговата личност и неговата дума са достатъчни като залог.
По същия начин, както в търговията и кредита, функционира и вярата в рамките на юдеохристиянското предание. И тук предмет на вярата не са абстрактни идеи, които черпят своето значение от някакъв незаблудим авторитет. Вярва се на конкретни личности, на които трябва да имаш доверие в рамките на непосредствената опитна връзка.
И ощe по-конкретно: ако вярваш в Бога, не го правиш защото някакви теоретични принципи ти го диктуват или някаква институция ти гарантира неговото съществуване. Вярваш в Него, защото Неговата личност, личностното съществуване на Бога ти вдъхва доверие. Неговите дела и историческото Му „действане“ – Неговите намеси в историята – те карат да искаш да си във връзка с Него.
Разбира се, връзката, която поражда вярата, може да бъде непосредствена, но може да бъде и опосредствана. То е като с една човешка личност: вярвам в някого, имам му доверие, когато го срещам, го припознавам, свързан съм непосредствено с него. Но вярвам и в някого, когото не познавам лично, ако свидетелството на хората, които са авторитетни за мен, гарантира, че той заслужава доверие. Както вярвам и на един художник, когото никога не съм познавал, но чиито творби раждат у мен доверие и почит към неговата личност.
По-нататък, има и стъпала във вярата – напредва се от по-малка към по-голяма вяра. А това напредване изглежда като едно безкрайно пътуване. Колкото и пълна да изглежда вярата, винаги съществуват възможности за нейното по-пълно усъвършенстване и узряване. Тя е динамична, тя винаги е „незавършимо съвършенство“. Бихме могли схематично да кажем, че тя започва с доверието, породено от чути добри думи за някого, продължава през запознаването с неговата личност и живот и стига до непосредствена увереност, когато вече е налице личната среща, общуването, непосредствената връзка. Когато между нас се роди любов, ерос, тогава вярата се преобразява от просто доверие в абсолютно предаване един на друг, в безкористно самопожертване. А в истинската любов е така: колкото по-силно обичам, толкова по-добре познавам другия, вярвам в него и се отдавам на неговата любов. Тази истинска любовна вяра няма никога край, тя е едно непрекъснато изненадващо „откриване“ на другия, жадно изучаване на единствеността на неговата личност.
Така е и с вярата в Бога. Тя може да започне само като доверие към свидетелството на хора, които са Го опознали, които са общували с Него и са се удостоили да видят Неговото лице, доверие към опитното свидетелство на праотците, светителите, пророците и апостолите. Тя може да напредва, разглеждайки любовта Му, проявена в Неговите дела, намесите на Неговото откровение в историята и Неговото слово, което ни води към истината. А в непосредствена убеденост и отдаване на Неговата любов вярата се преобразява едва когато се удостоим да познаем Неговото Лице, нетварната красота на светлината на славата Му. Тогава „божествената любов“ (божественият ерос), която се ражда между нас, става динамично преобразяване на вярата „от слава в слава“ (2 Кор. 3:18), една непрекъсната изненада на Богооткриването, която унищожава времето.
Но което стъпало или стадий да се намира, вярата е свидетелство и опит на връзката – път, коренно различен от интелектуалната убеденост и „обективното“ знание. Ако искаме да познаем Бога на библейското предание, Бога на Църквата, ние трябва да потърсим правия път, пътя на вярата. Логическите „доказателства“ за Неговото съществуване, обективните аргументи на апологетиката, историческата достоверност на изворите на християнското предание могат да бъдат полезни, за да се роди у нас потребността от вяра. Но те не довеждат до вяра, нито могат да я заместят.
Когато Църквата ни зове към своята истина, тя не ни предлага някакви теоретични положения, които ние трябва да приемем. Тя ни зове към една лична връзка, един начин на живот, който е по своята същност връзка с Бога или води прогресивно и опитно до връзка с Него. Този начин на живот преобразява целия ни живот – от индивидуалното изживяване до свидетелството на общността. Църквата е тяло на общността, чиито членове не живеят всеки сам за себе си, а в едно органично единство с другите и с Христос като глава на тялото. Да вярвам в истината на Църквата, значи да приемам да се включа във „веригата на любовта“, която тя представлява, да имам доверие в любовта на светиите и Бога, които също ме приемат с вяра – с доверие към моята личност.
Отиваме при Бога чрез определен начин на живот, а не чрез определен начин на мислене. Начин на живот е всяка органична функция на ръст и узряване – например начинът, по който установяваме връзка с майка си и баща си. От кърменето и първите ласки, през любовта и нежните грижи, до съзнателното общуване и приемане на любовта им в детската душа, тихо и незабележимо се развива вяра в бащата и майката. Тази вяра не се нуждае от логически доказателства и теоретическа аргументация, освен ако връзката не бъде нарушена. Само тогава аргументите и теорията се опитват да изместят реалността на живота.
Христос Янарас
Откъс от статията „Позитивното знание и метафизиката“
Превод: Андрей Романов
