„Канонизацията“ на Васил Левски не ме изненада. Като факт тя е логична и абсурдна едновременно; предвидима и „невъзможна“. Тя е еманация на едно тенденциозно смесване на религиозния и националния дискурс в българското съзнание. Смесване, което дори и интуитивно винаги ме е отблъсквало. За съжаление, за доста наши сънародници православната вяра е инструмент за легитимиране на патриотичното; красив декор за
съвременното усвояване на едно минало, естествено афиширано като противостоящо на агресивно налагащите се модерни идеологии.
В ситуация като гореописаната припознаването на светеца в героя, тяхното съвпадане е опасен прецедент, който безпардонно и „убедително“ налага профанното в сакралното и брутално припокрива историческото и църковното съзнание. Лошото виждам в това, че „канонизацията“ на дякон Игнатий ще бъде чистосърдечно одобрена от много православни българи, заблудени и подведени в най-съкровения си стремеж за утвърждаване на националното достойнство, на „българщината“, проигравана като абсолютна ценност.
Другият пласт на това „канонизиране“. за съжаление, е свързан именно с разкола в БПЦ и подозрително намирисва на едно популистко търсене на самоидентификация и дивиденти (както в случая с „пророчицата“ Вангелия Гущерова) от страна на Синода, оглавяван от бившия Неврокопски митрополит. Тук се налагат някои сравнения с може би подобния случай на канонизиране на последния руски император Николай II от Руската Православна Църква зад
граница. Претендираща да бъде пазителка на „истинското православие“, тя си позволява, водена от монархическо-сантиментални, пропагандни и други подбуди, да обяви за светец мъченика, олицетворяващ крушението на царска Русия. Мъченическата му смърт безспорно снема от негонегативните пластове, с които би го свързало руското национално самосъзнание – отслабването на държавата, фактическото й управление от фаворити и пр.
Случаят е показателен за смесването на националното с пневматологичното, за галванизирането на „традицията“ за целите на консерватизма.
За съжаление, за доста наши сънародници православната вяра е инструмент за
легитимиране на патриотичното.
В случая с Васил Левски такова раздвоение като че ли липсва – портретът много
лесно би могъл да се припознае като икона и по този начин да влезе в декора на
президентската република и, да кажем, в църквата „ Св. Параскева “ – разколническия център на София. Левски е и ще остане „синоним на висока нравственост, жертвоготовност, смелост и себеотдаване.“ По време на комунистическата диктатура бе акцентирано върху „интернационализма“ и „републиканизма“ му, за да бъде вкаран в каноните на господстващата идеология и мислене. След 10 ноември той беше експлоатиран от левицата за антимонархически цели, а за демократичните сили бе необходимият герой – идеологемна матрица, „неопетнен“ в народната памет, за разлика от Стамболов – „Диктатора “ или Ал. Малинов – „Политика“.
Познавам хора – атеисти, редовно поднасящи цветя на паметника на Левски всяка
година на 19 февруари с религиозна почтителност. Преди години моя приятелка
твърдеше, че след хиляда години Левски ще се превърне в мит , „в нещо като светец“. Нещата се ускориха.
„Светецът “ Левски, ако не наистина, то поне в някакъв смисъл е факт – дали ще бъде възприет от българското съзнание и размножен като образ в опусите на ученическия есеизъм и медийния възторг (глас народен – глас Божи), е въпрос на време – на болно време. Но, струва ми се, ако продължим да бъдем православни не заради Царството Божие, а заради (Царство) България или по някаква друга практическа причина, то няма да чувстваме милостта Му дори и по Коледа и Великден, когато обикновено се кръстим пред ликовете на светците – даже и само за здраве.
Както впрочем не сме сигурни дали е правил на времето Левски….
