Не изобличавай кощунника, за да не те намрази, изобличавай мъдрия, и той ще те обикне “ (Пр. 9:8).
Българската Църква навлезе в най-опасния модус на собствената си криза – този на блатистото „статукво“. Разколът Все по-малко се схваща като жива рана върху църковното тяло и все повече като неизлечим недъг, с който трябва да свикнем; да забравим отсечения член на Тялото и да игнорираме преследващото ни чувство на непълнота. Театралните жестове на представителите на двата „центъра“ – синодалния и разколническия – отдавна престанаха да предизвикват дори насмешката на неизкушения гражданин. За него тази тема е вече скучна, както са скучни и реакциите на действащите лица. Те – действащите лица – също се успокоиха. Всеки на своята територия – малко озлобление, много чувство за лично достойнство и безотговорност.
Какво ни остава ? Самодостатъчната и самодоволна поза на „истинските православни християни“ (от последните дни…)? Синята идея? Канонът, приложен в „цялата му строгост“ и с мъничко стаена омраза?
Дълбоко присаден условен рефлекс ни настройва пасивно-изчаквателно. Всеки намира в тази ненормална, болна, скандално-невъзможна ситуация с Църквата в България собственото си заливче на (относително и привидно) духовно удобство. Вопълът на трагичната и непопулярната, но единствено спасителната лична отговорност за всичко и за всички се разтваря В благочестиво-укорна (сакън, да не засегнем някой!) въздишка. Криворазбраното (но затова пък удобно) покорство спрямо свещенството блокира всеки опит за обнова на ЦъркВата отвътре, превръща спасението в частно дело, а голяма част от свещениците – в користни „требничари“, загубили всякаква връзка с живото Тяло Христово. И за раните по тялото Христово, за болката на Църквата и за тази съсипваща ни бесовщина е виновен, разбира се, ДРУГИЯТ. Кръгът се затваря, отнякъде смътно и смъртно повява чувство за собствена праведност и в умовете зейва лепкавото безвремие на блатото. Ние ли ще оправим Църквата, така е било и така ще бъде, слава Богу, можеше и да e по-зле.
„Легион ми е името, понеже ние сме много“ ( Марк. 5:9). Иска ми се да извикам към братята и сестрите в притвора, към братята 8 расо в храма, към братята в расо в Синодалната палата:
„Молете Христа Бога да ни избави от бесовете на „блатото“!“
